О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 99
София, 05.03.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколов. гр. д. № 4226/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 3170/28.06.2018 г. по в. гр. д. № 1003/2017 г. Благоевградският окръжен съд, след частична отмяна на решение № 4863/19.06.2015 г. на Благоевградския районен съд, признал за установено по отношение на [фирма] [населено място], че ищците Д. Т. Т., П. Т. Т. и Р. П. А. са собственици на 312 кв. м., находящи се в източната част на УПИ ….. от кв. 8 по плана на [населено място], съставляващ по кадастралната карта имот с идентификатор ….. , целият с площ от 2 383 кв. м., при посочени съседи на площта от 312 кв. м., която съгласно скица-проект № 3/16.05.2013 г. е имот с идентификатор ….. , и осъдил ответника да предаде владението на имота на собствениците му.
Касационна жалба вх. № 3409 от 14.09.2018 г. срещу въззивното решение е подадена от ответника, с която се иска отмяната му като неправилно и на трите основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от лице с активна процесуална легитимация и правен интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, така допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС на РБ, І-во г. о., намира следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено, след като с решение № 103/05.12.2017 г. по гр. д. № 5135/2016 г. състав на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о., отменил първоначалното въззивно решение и върнал делото за ново разглеждане с указания да се проведе косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, като се извърши преценка на приетите противоречиви експертизи по въпроса дали подлежащият на възстановяване имот правилно е идентифициран на място като припокриващ се частично с имота на дружеството /дали местоположението на подлежащия на възстановяване имот е правилно отразено в помощния план, въз основа на който са издадени удостоверенията по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ/, както и да се разгледат пречките за реституция, на които се позовава дружеството.
При новото разглеждане на делото въззивният съд приел, че имотът, който произхожда от наследодателя на ищците Д. И., е възстановен по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, а след съдебното решение са постановени две решения на общинската служба по земеделие № 2847/02.02.2012 г. и № 2865/08.05.2013 г., последното – след издаване на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4-6 ППЗСПЗЗ, с което собствеността върху имота окончателно е възстановена.
По възражението на ответното дружество относно местонахождението на възстановения на ищците имот въззивният съд се позовал на факта, установен от експертизите на всички вещи лица, че към момента на образуване на ТКЗС за района е съществувала единствено карта на воден синдикат от 1934 г. Въз основа на нея и на анкета притежаваната от наследодателя на ищците нива е отразена в помощния кадастрален план /П./ с № 99, част от който, обозначен с № 99-А, е възстановена на ищците. От така индивидуализирания имот вещите лица от всички експертизи са установили регулационния статут на имота, без да имат различия по него. Експертите се разделят в становищата си доколко самото отразяване на нивата в помощния кадастрален план е правилно. Като изложил в какво се състоят различията, въззивният съд посочил, че ищците се легитимират за собственици на имота, обозначен с № 99-А, възстановен с решението на общинската служба по земеделие от 2013 г. въз основа на удостоверение и скица, като придал правно значение на административната процедура за установяване идентичност на имотите, заявени за възстановяване, включваща издирване на стари планове, аерофотоснимки, анкетиране, представяне на удостоверения и скици по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, изготвяне на помощни планове по чл. 13а ППЗСПЗЗ и планове на новообразуваните имоти. Преценката за идентичност в административното производство е комплексна, извършва се за цяла местност и землище и въз основа на всички доказателства, събрани за имотите. Поради това липсата на кадастрален план към момента на колективизацията не е пречка за установяване на старите реални граници. Съдебно-техническа експертиза в рамките на един гражданскоправен спор не може да извърши подобна комплексна преценка. Съдът се позовал на съдебна практика в този смисъл и заключил, че след като индивидуализацията на процесния имот е установена в административната процедура пред общинската служба по земеделие по изготвяне на помощния кадастрален план, то доводът на ответника за обратното е несъстоятелен. Съдът се позовал и на съдебна практика, според която при иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик към момента на обобществяването на имота, предмет на решението на общинската служба, ако самият той не заявява права върху имота към същия момент. В случая ответникът не заявява права към посочения момент – позовава се на учредено през 1990 г. право на строеж за обект тип сервиз за услуги на населението с 534 кв. м. разгъната застроена площ /заповед № 1707/25.06.1990 г. и договор от 16.07.1990 г./ и на договор за покупко-продажба от 1998 г. Затова съдът счел за неоснователен довода му за неправилно отразяване на имота в помощния кадастрален план. Въззивният съд не споделил и тезата на първоинстанционния съд, че правото на собственост на ищците се признава, но по местоположение, различно от възстановеното им с решението на административния орган. В хипотеза, при която с акта за възстановяване на собствеността се засягат права на трето лице, което не претендира връщане на имота в своя полза, правната му защита срещу вещноправните последици на административния акт за реституция е на плоскостта на оспорване наличието на отрицателните материалноправни предпоставки, с които законът свързва възможността за реално възстановяване на собствеността върху земеделски земи – т. е. може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земята, които изключват правата на ищците. Затова по реда на косвения съдебен контрол съдът не може да се произнася по спорове, които не подлежат на разрешаване в производството по издаване на административния акт, какъвто е спорът за собственост към минал момент, повдигнат от ответника чрез възражението, че възстановеният имот не е собственост на наследодателя на ищците и че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията.
Ето защо въззивният съд приел за легитимиращо действието на решението на общинската служба по земеделие по отношение на ищците като собственици на имота и изложил съображения защо не са налице пречки по чл. 10, ал. 7 и чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. В тази насока по делото е установено, че през 1990 г. на ответното дружество е учредено право на строеж, а на 16.07.1998 г. държавата продала на ответника парцел VІ. След анализ на свидетелските показания и на експертизите въззивният съд приел, че през 1990 г. е изграден фундамент за равнение на земята за поставяне на цистерна, който представлява правоъгълно избиване на бетон, част от който е вкопан в земята, като фундаментът е извън процесния имот. Ползва се за паркинг. Съдът посочил, че тези факти не могат да се подведат под нормата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, нито обосновават извършено застрояване от характера, визиран в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Имотът не се е ползвал никога за газостанция, поради което неоснователно се твърди като пречка за възстановяване на собствеността това, че през него е прокарано трасе като достъп до газостанция. Оттук и по аргумент от чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ съдът заключил, че държавата не е придобила собствеността на имота, поради което разпореждането от нея през 1998 г. в полза на ответното дружество с възстановения имот на ищците им е непротивопоставимо. За неоснователно съдът приел и позоваването на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, която е приложима в случай на разпореждане с гражданскоправни или административноправни актове, извършени до 01.03.1991 г., докато дружеството се позовава на покупко-продажба от 1998 г. Последното възражение на ответника също е прието за неоснователно, а именно позоваването на придобивна давност, която спрямо ищците не е текла до възстановяването на имота на 08.05.2013 г.
С оглед изложеното въззивният съд приел, че ищците се легитимират за собственици с постановеното в тяхна полза решение на общинската служба по земеделие, а възраженията на ответника за съществуване на пречки за това са недоказани, поради което искът по чл. 108 ЗС, при неоспорвания факт, че имотът се владее от ответника, е основателен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК.
На първо място в изложението се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно: а/. поради отказа на въззивния съд да изпълни указанията, дадени в отменителното решение на ВКС при първоначалното разглеждане на делото да извърши косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, като извърши преценка на приетите по делото експертизи по въпроса дали подлежащият на възстановяване имот правилно е идентифициран на място като частично идентичен с имота на ответното дружество; б/. поради неправилност на самото съображение на въззивния съд, при пълна липса на каквато и да е нормативна опора за това, че вещите лица със съответната компетентност изобщо не биха могли да се произнесат по въпроса за идентичност на имотите и не можели да извършат необходимата комплексна оценка; в/. поради неправилност на приетото, че извършеното в имота строителство не е пречка за реституция по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ; г./ поради неправилност на приетото, че извършеното в имота строителство не е пречка за реституция по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ; д/. поради неправилност на приетото, че не съществува пречка за реституция по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ; е/. поради неправилност на приетото, че процесният имот не е придобит от ответника по давност, като се сочи и противоречие с ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС.
На следващо място в изложението се поддържат предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. задължителни ли са указанията на касационната инстанция за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане; 2. допустимо ли е в рамките на разглеждане на един гражданскоправен спор посредством съдебно-техническа експертиза да бъде извършена преценка за наличието или липсата на идентичност между подлежащия на възстановяване /респективно възстановения имот/ и имота, предмет на съдебното производство; 3. допустимо ли е осъществяването на косвен съдебен контрол върху съдебното решение, с което е признато правото на възстановяване собствеността на ищците по ЗСПЗЗ във връзка с противопоставени възражения относно законосъобразността на възстановяването, правилното отразяване на имота в помощния план и идентичността му с процесния такъв; разполага ли ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, с правото да оспорва правилността на нанасянето на имота в помощния план и идентичността на имота, който е възстановен, с процесния имот; 4. подлежи ли на възстановяване свободната площ от недвижим имот, когато в същия са извършени законни застроявания, започнали преди 01.03.1991 г., в случаите, когато въпросната свободна площ не е засегната пряко от строежа, но представлява прилежаща площ към същия по своето функционално предназначение; 5. допустимо ли е придобиването по давност на одържавен имот в случаите, когато собствеността върху същия подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК:
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Тя следва да се извежда от мотивите към съдебното решение /определение/. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора аргументи за нарушение на чл. 294, ал. 1 ГПК във връзка с дадените от Върховния касационен съд указания при предходното разглеждане на делото, както и относно компетентността на вещите лица по въпроси, свързани с идентичността на недвижимите имоти, не са установими пряко и единствено от съдържанието на обжалваното решение, а предполагат анализ на извършените от въззивния съд процесуални действия и проверка за наличието или липсата на нарушения на материалния и процесуалния закони. Оплакванията на касатора за неправилност на изводите на съда по приложението на чл. 10, ал. 7, чл. 10б, ал. 1, чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, както и във връзка с придобивната давност, разгледана в контекста на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, по съществото си са доводи за неправилност на въззивното решение като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ето защо сочените от касатора пороци на съдебния акт не покриват критериите на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
По основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК:
По първия въпрос – не се установява въззивният съд да е нарушил чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, постановяваща, че указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Видно е от извършените при новото разглеждане на делото процесуални действия, че въззивният съд е изпълнил указанията да изясни обстоятелствата, посочени в отменителното решение на ВКС, като за целта е назначил техническа експертиза, депозирала две заключения. Съдът също така е обсъдил в мотивите различията между двете групи вещи лица по въпроса за идентифициране на място на възстановения на ищците имот. Приел е обаче, че доказателствата, установени чрез тези доказателствени средства, са ирелевантни за изхода на спора по съображения, че допустимите възражения на ответника са ограничени само с оглед пречките за реституция на претендирания от ищците имот, а изясняването на идентичността е в контекста на друга предпоставка – да се изясни относно кой имот съдът следва да преценява наличието или липсата на такива пречки. Ето защо не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със задължителната съдебната практика, на която касаторът се позовава и представя, така че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
По втория въпрос следва да се посочи, че не съществува спор в съдебната практика, а и от представената от касатора се установява, че когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания, е необходимо назначаване на вещо лице. В разглеждания случай това са знания из областта на геодезията, което налага назначаването на вещо лице инженер или геодезист, а въпросът е този за идентичността на недвижими имоти. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл компетентността на вещите лица, депозирали заключения във връзка с местонахождението и идентичността на имотите, претендирани от страните по делото, нито е отрекъл възможността в рамките на възникналия правен спор посредством съдебно-техническа експертиза да бъде извършена преценка за идентичност между възстановения имот и имота, предмет на съдебното производство. Съображенията на съда са други и те са свързани със становището му, че когато ответникът не противопоставя свои права към момента на обобществяване на земята, той не може да прави възражения относно идентичността между притежавания преди колективизацията и възстановения имот. Ето защо поставеният от касатора въпрос не е обуславящ за изхода на спора и по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросите, поставени в точка трета от изложението – за допустимостта на косвения съдебен контрол върху акта за реституция, са обсъдени при предходното разглеждане на делото. С отменителното решение на ВКС е прието, че в случая такъв контрол е допустим, тъй като ответникът е трето лице, неучаствало в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и придобило права от държавата преди началото на реституционния процес, поради което не е обвързан от съдебното решение, с което е отменен отказът на административния орган за възстановяване на собствеността. Съобразявайки тези указания, въззивният съд, в рамките на осъществения от него косвен съдебен контрол, е изследвал наличието на изтъкнатите от ответника пречки за възстановяване на собствеността. Не е придал правно значение на въпроса дали местоположението на подлежащия на възстановяване имот е правилно отразено в помощния план. Това съждение на съда е в съответствие с трайната съдебна практика, утвърдена с ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, че ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик, към момента на обобществяването му, на имота, предмет на решението за възстановяване, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията, ако самият той не заявява права върху същия имот към релевантния за реституцията минал момент. Ответникът по такъв иск може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. Действително, тълкувателният акт е постановен по въпроса за допустимите възражения на ответник, който противопоставя върху имота права по пар. 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, но поради принципното му становище намира приложение и в случай като разглеждания. Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с решение № 39/29.05.2017 по гр. д. № 3394/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., не са налице, а определение № 33/12.01.2010 г. по гр. д. № 1008/2009 г. и определение № 11/05.01.2012 г. по гр. д. № 681/2011 г., двете на ВКС, ІІ-ро г. о., са постановени в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и не представляват съдебна практика, която може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
По четвъртия въпрос – за да е налице основание за определяне на дадена свободна площ от недвижим имот като прилежаща, е необходимо да има изграден строеж или осъществено мероприятие, към което тази площ да има посоченото функционално предназначение. В хипотезата, пред която страните са изправени, въззивният съд е приел, че установените по делото факти не могат да се подведат под нормата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, нито обосновават извършено застрояване от характера, визиран в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, следователно прилежаща площ не се определя. Ето защо въпросът не е обуславящ изхода на спора и поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по него не може да се допусне касационно обжалване.
По последния пети въпрос също не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Определящият в случая въпрос не е за това допустимо ли е придобиването по давност на одържавен имот в случаите, когато собствеността върху същия подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а дали придобивната давност е изтекла, считано от влизане в сила на решението за възстановяване на собствеността в полза на ищците, по което обаче касаторът не е формулиран питане. Ето защо касационното обжалване не може да бъде допуснато.
След като по обусловилите изхода на правния спор въпроси е формирана съдебна практика и даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с нея, то и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изхода на правния спор и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 01.10.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3170/28.06.2018 г. по в. гр. д. № 1003/2017 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], да заплати на Д. Т. Т., П. Т. Т. и Р. П. А. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: