О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 992
София, 25.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 18 октомври 2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 952/2010 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. Д. и Д. Л. Д. чрез техния процесуален представител адв. Б. С., против решение № 2148 от 23.12.2009 г. по в.гр.д. № 1478/09 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по съществен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Позовават се на ТР № 1/ 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците по касация В. Г. Д. и К. И. Д. не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделбение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 24 от 20.03.2007 г. по гр.д. № 2595/06 г. на Пловдивския районен съд, в частта, с която предявеният от М. Г. Д. и Д. Л. Д. против В. Г. Д. и К. И. Д. ревандикационен иск е бил отхвърлен за разликата над 1/12 до 4/12 ид. части от недвижим имот, представляващ УПИ ІХ-284 в кв. 36 по плана на [населено място] поле, и вместо него е постановено друго, с което В. и К. Д. са осъдени да предадат на ищците владението върху още 3/12 ид. от този имот. Решението е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, след като предходното въззивно решение е било отменено от ВКС с решение № 504/09 от 28.05.2009 г. по гр.д. № 475/08 г. на І г.о. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че ищцата М. Д. е придобила правото на собственост върху 1/12 ид. част от процесния имот по наследяване от своя баща Г. К. Т.. По силата на делба – спогодба по гр.д. № 400/1955 г. на П. народен съд Г. Т. е получил в съсобственост с Дена К. Т. дворно място с площ 1500 кв.м., представляващо реална част от дворно място с площ 3000 кв.м., а останалите 1500 кв.м. били поставени в дял на П. Т. и Е. Т.. Не е било спорно между страните, че това дворно място е съставлявало парцел ІV -94 по плана на селото от 1932 г., идентичен с процесния УПИ ІХ- 284 по актуалния регулационния план от 1994 г. С оглед на това въззивният съд е приел, че Г. Т. е бил собственик на ? ид. част парцела и след неговата смърт наследниците му – съпругата М. А. Т. и двете им дъщери – М. Д. и В. Г., са наследили при равни права – по 1/12 ид част.
Приел е също, че с частен писмен договор от 31.01.1957 г. Дена К. Т. продала на майката М. А. Т. собствената си 1/2 ид. част от придобития по делбата имот, т.е ? от парцел ІV – 94. Този договор не е произвел вещнопрехвърлително действие, тъй като не е сключен в предвидената нотариална форма за действителност, а е послужил само като начало на давностно владение.
С нотариален акт № 130/1992 г. М. А. Т. била призната за собственик на 4/6 ид. части, а М. Г. Д. – на 1/6 ид. част от дворното място с площ 2300 кв.м, съставляващо парцел І – 94 в кв. 23 по плана на [населено място] поле. С нотариален акт № 140 /92 г. М. Т. продала на М. Д. собствените си 4/6 ид части. Въззивният съд е приел, че нотариален акт № 130/92 г. вероятно отразява както частта 1/12, придобита по наследство от М. / не е посочил дали майката или дъщерята/, така и частта, придобита по давност. В обобщение е направил извод, че претенцията на М. и Д. Д. е основателна за 5/12 ид. части, и тъй като за 2/12 ид. части е уважена и в тази част решението е влязло в сила, е осъдил ответниците да предадат на ищците владението върху още 3/12 ид. части.
В изложението към касационната жалба не е формулиран конкретен правен въпрос, но като се има предвид, че основният довод е за това, че при новото разглеждане на делото въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, дадени в отменителното му решение, да се изследва чия собственост са претендираните от ищците 5/9 ид. части от имота, както и че касаторите се позовават на противоречие с ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС, настоящият състав приема, че се поставя въпроса за задължението на въззивния съд при новото разглеждане на делото да извърши онези процесуални действия, които са били опорочени и които са дали основание за отмяна на постановеното въззивно решение. В случая въззивният съд не е процедирал в нарушение на дадените в т.11 от ТР № 1/04.01. 2001 г. на ОСГК на ВКС указания по приложение на процесуалния закон. При новото разглеждане на делото съдът, съобразно дадените му указания, е изследвал правата на ищците в процесния имот и в крайна сметка е достигнал до извод, че е доказано правото им на собственост общо върху 5/12 ид. части , от които 1/12 ид. част за М. Д. на лично основание по наследяване от Г. Т. и 4/12 ид. части в режим на СИО за двамата съпрузи като придобити по време на брака по договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 1992 г., поради което искът за ревандикация е намерен за частично основателен до този размер. Неправилно касаторите тълкуват дадените в отменителното решение на ВКС указания да се изследва чия собственост са претендираните 5/9 ид. части от имота в смисъл, че след като установи обема на правата на ищците, съдът следва да посочи и кои са другите съсобственици и какви са техните квоти в съсобствеността, тъй като предмет на съдебно установяване по иска за ревандикация е правото на собственост на ищците. Затова като е посочил, че ищците притежават правото на собственост върху 5/12 ид. части от процесния имот /15/36 ид. части/, но не е посочил кой е собственик на останалите до претендираните от тях 5/9 ид. части / 20/36 ид. части /, въззивният съд не е процедирал нито в противоречие с постановките на т.11 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, нито с дадените в отменителното решение указания по прилагане на материалния и процесуалния закон.
Основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК е посочено формално, отново без да се формулира конкретен правен въпрос и значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2148 от 23.12.2009 г. по в.гр.д. № 1478/09 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: