O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 992
София, 03.11.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 650 /2011 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Oбразувано по касационната жалба вх.Nо 4691/28.02.2011 година и пощенско клеймо от 25.02.2011 на [фирма] – София чрез адв. М. Й. – САК срещу въззивно Решение от 09.12.2010 година по гр.възз.д. Nо 2796/2010 година на ОС-Пловдив.
С посоченото решение , окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил решение на първата инстанция Nо 2252 от 06.07.2010 година по гр.д. Nо 3759/2008 година на РС- Пловдив по уважени положителен установителен иск за собственост на дворно място от 2100 кв.м. , УПИ – * в кв. 6 по плана на [населено място]- жил.гр.А-7,8- район „Т.”, заедно с построената бензиностанция с метална козирка и е постановил ново решение , с което искът е отхвърлен.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила и е необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.2 ГПК с довод , че по процесуално-правния въпрос за приложение на чл. 193 ГПК във вр. с чл.114 ал.1 и ал. 2 ПЗЗДС и за тежестта на доказване в случай на оспорване, въззивният съд се разрешава противоречиво от съдилищата, като се сочат Решение от 30. 04. 2004 година по гр.д. Nо 256/ 2003 година на РС-Дулово, Решение Nо 1325/1.08.2009 година по гр.д. Nо 751/2008 година на ОС-Пловдив, Решение Nо IV-29 от 12.05.2010 година по гр.д. Nо 249/2010 година на ОС-Бургас/ въпросът не е обуславящ изхода на спора,тъй като преценката на съда относно отразените по акта обстоятелства касае акт за държавна собственост, издаден по време, което не е релевантно към фактическия състав на придобиване на собствеността на основание чл. 17а от ЗППДОбП / отм./- а именно моментът на преобразуването на ДФ”П.” в търговско дружество с държавно участие- момент меродавен за трансформиране на правото на оперативно управление и стопанисване на обектите –държавна собственост , в право на собственост на съответния стопански субект. Цитираната решения на ВАС не е могат да се считат за ”съдебна практика” по см. на чл. 280 ал.1 ГПК, така като се сочи в ТР 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
Доводите за неправилно приложение на закона, в частност на разпоредбите на чл. 17а ЗППДОбП / отм./ във вр. с § 34 от ПЗР на ЗИД на ЗППДОбП/ отм./ не могат да се ценят в етапа на селекция, тъй като са от категорията на установените от законодателя основания за отмяна на обжалваното въззивно решение , само и доколкото касационната жалба срещу решението е допусната /избрана/ до касационното обжалване.
По въпросите за приложение на разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП / отм./ съдебната практика не сочи на отклонения, а произнесеното от въззивния съд решение е в унисон с тази практика, при конкретните данни по делото.
В срока по чл.287 ГПК не е подадено писмено становище-отговор от ответника по касационната жалба.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК чл. 280 ал.2 ГПК , намира :
Касационната жалба е процесуално допустима с оглед на данните по делото за спазване срока по чл. 283 ГПК и цената на вещното право по предявения положителен установителен иск от 49 893 лв.
След преценка на посочените въпроси , настоящият състав на ВКС намира , че касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК.
Съгласно разясненията на т.1 на ТР 1/2009 година на ОСГТК на ВКС „въпросът по чл. 280 ал.1 ГПК” следва да има функционална връзка с крайния правен резултата по делото, обективран в съдебното решение т.е. да има характера на правен извод относно основателността или неоснователността на иска в рамката на заявената правна квалификация с оглед на защитимото материално право.
Решаващият извод на въззивния съд за да отхвърли иска е този , че не може да бъде зачетен фактическия състав на чл. 17а от ЗППДОбП / отм./ като придобивно основания , тъй като в конкретната хипотеза ищцовата страна/ [фирма]- клон П./ не е установила , че към 1992 година нейният праводател- ДФ ”П.” е имала заприходени като дълготрайни материални активи- земя и сгради , процесния недвижим имот , а такива има отразени едва с А. от 1997 година, а ответника- [община] има издаден акт за държавна / общинска собственост за място от 1510 кв.м. с предходна дата.
Поставеният процесуално-правния въпрос за приложение на чл. 193 ГПК във вр. с чл.114 ал.1 и ал. 2 ПЗЗДС и за тежестта на доказване в случай на оспорване, не може да се приеме , че има разрешения от въззивния съд в смисъл, противоречащ на тоси, даден от съдилищата с Решение от 30. 04. 2004 година по гр.д. Nо 256/ 2003 година на РС-Дулово, Решение Nо 1325/1.08.2009 година по гр.д. Nо 751/2008 година на ОС-Пловдив и Решение Nо IV-29 от 12.05.2010 година по гр.д. Nо 249/2010 година на ОС-Бургас, тъй като въпросът НЕ МОЖЕ да се приеме за обуславящ изхода на спора. Преценката на съда за наличе на парвно релевантните факти , не почива на отразените по акта за държавна собственост от 1997 година обстоятелства , тъй като се касае до Акт за държавна собственост, издаден по време, което не е релевантно към фактическия състав на придобиване на собствеността на основание чл. 17а от ЗППДОбП / отм./ – а именно моментът на преобразуването на ДФ”П.” в търговско дружество с държавно участие- момент меродавен за трансформиране на правото на оперативно управление и стопанисване на обектите –държавна собственост , в право на собственост на съответния стопански субект.
Цитираните решения на ВАС и други административни съдилища също не могат да обусловят извод за противоречиво разрешаване на определен материално-правен или процесуално правен въпрос и не е могат да се считат за ”съдебна практика” по см. на чл. 280 ал.1 ГПК, при дадените изрични задължителни разяснения по ТР 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
Доводите за неправилно приложение на закона, в частност на разпоредбите на чл. 17а ЗППДОбП / отм./ във вр. с § 34 от ПЗР на ЗИД на ЗППДОбП/ отм./ не могат да се ценят в етапа на селекция , уреден с разпоредбите на чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК, тъй като тези доводи са от категорията на установените от законодателя основания за отмяна на обжалваното въззивно решение ,а само и доколкото касационната жалба срещу решението е допусната /избрана/ до касационното обжалване, съдът има правомощието да цени правилността и законосъобразността на обжалвания съдебен акт.
Поставените въпросите за приложение на разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП / отм./ и доказателствените средства за и установяване на правно-релевантните за фактическия състав факти , се разрешават в съдебната практика без отклонения. Произнесеното от въззивния съд решение е в унисон с тази практика, при конкретните данни по делото, поради което и не може да се приеме , че е налице основание за да бъде допусната касационната жалба до разглеждане по същество.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване по по касационната жалба вх. Nо 4691 / 28.02.2011 година на [фирма] – София чрез адв. М. Й. – САК срещу въззивно Решение от 09.12.2010 година по гр.възз.д. Nо 2796/2010 година на ОС-Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: