5
определение по гр.д.№ 314 от 2011 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 994
София, 25.10. 2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 314 по описа за 2011 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на И. А. М. и А. А. Б. срещу решение № 114 от 10.11.2010 г. на Разградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 290 от 2010 г.
И. А. М. обжалва решението на Разградския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № I от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 481 от 2009 г. на Разградския районен съд, с което е отхвърлен предявения от И. М. срещу А. Б. иск за признаване на частична трасформация при придобиването на имота, находящ се в [населено място], [улица], възложен с постановление на съдебен изпълнител от 06.10.2006 г. и е допусната делба на този имот между бившите съпрузи при равни квоти.
А. А. Б. обжалва решението на окръжния съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за делба на описани в това решение движими вещи и за осъждане на А. Б. да заплаща на бившия си съпруг И. М. на основание чл.31, ал.2 от ЗС обезщетение за ползването на 1/4 ид.ч. от съсобствения имот в размер на 80 лв. месечно, считано от датата на влизане на решението в сила до приключване на делбеното производство.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното:
I. ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА И. М.: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд за допускане на делба на процесния недвижим имот при равни квоти, респективно за отхвърляне на предявения от И. М. иск за частична трансформация, въззивният съд е приел, че делбеният имот е придобит по възмезден начин по време на брака между страните и със съвместен принос, поради което е бил СИО, а след прекратяването на брака е съсобствен между бившите съпрузи при равни квоти. Приел е за недоказано твърдението на И. М., че при закупуването на имота са вложени лични негови средства в размер на 24 501 лв., получени по дарение от майка му и сестра му поради две причини: 1. Тъй като договорът от 01.08.2005 г. за дарение на тази сума не бил сключен в предвидената в чл.225, ал.2 от ЗЗД форма за действителност- писмена с нотариална заверка на подписите, поради което не доказвал дарението на тази сума. Дори и да се разгледал като разписка за получени пари, а не като договор за дарение, с този договор не можело да се установи точния момент на предаване на парите. Насрещната страна оспорила датата на този договор като частен документ, поради което в тежест на ищеца било да докаже кога са му предадени парите. От показанията на майката на ищеца Н.М. не се установявал точния момент на предаване на тези пари и 2. Тъй като при закупуването на имота са били вложени само заемни средства, което се установявало от представените декларации на самия касатор пред Сметната палата за придобито от него имущество през 2005 г. и 2006 г. и от договора за банков кредит от м.10.2006 г.
В посоченото от касатора решение № 554 от 21.10.2009 г. по гр.д.№ 45 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 и сл. от ГПК, по първия поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правен въпрос /следва ли при писмен договор за дарение да е налице изрично изявление на дарителя, че предава дарената сума, за да се приеме, че договорът е породил действие с оглед разпоредбата на чл.225, ал.2 от ЗЗД/ е прието, че договорът за дарение следва да се тълкува от съда в смисъл, че дарената сума е предадена едновременно със сключването на договора за дарение, когато в него е упротребено сегашно време на глагола „дарява” и минало страдателно причастие „направеното дарение”. Допустимо е страните да придадат на договора и характеристика на разписка за фактическо предаване и без изрично изявление в тази насока, щом употребените граматически категории позволяват да се направи еднозначен извод за извършеното действие.
Макар в обжалваното решение въззивният съд да е приел обратното /а именно, че договорът за дарение от 01.08.2005 г. не установява кога е получена дарената сума, въпреки че от съдържанието на този договор е видно, че парите са предадени в момента на сключване на договора/, касационното обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като този правен въпрос не е от съществено значение за изхода на спора и не е обусловил решаващите изводи на съда за постановяване на решението за отхвърляне на иска за признаване на частична трансформация: Въпросът, който е от съществено значение за изхода на делото по този иск, е не дали жалбоподателят И. М. е получил посочената в договора за дарение от 01.08.2005 г. сума, а дали е вложил тази сума при заплащането на цената на придобития с постановление за възлагане повече от 1 година след тази дата имот /постановление за възлагане от 06.10.2006 г./. По този въпрос /затова вложени ли са били лични на И. М. средства при заплащане на имота- предмет на делбата/ не се констатира противоречие на обжалваното решение със съдебната практика и с представените и събрани по делото доказателства /декларации пред Сметната палата за придобито от И. М. имущество през 2005 г. и 2006 г., договор за банков кредит от м.10.2006 г. и свидетелски показания/.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението и по втория посочен от този касатор правен въпрос /допустимо ли е да се разглежда оспорване на датата на частен документ извън пределите на производство по оспорване истинността на документа по реда на чл.193 от ГПК и без да е открито специално производство по оспорване/. В посочената от касатора съдебна практика по този въпрос /определение № 444 от 15.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 309 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК/ е налице задължително произнасяне само по един въпрос: въпросът за правния интерес от предявяване на искове за установяване на неистинност на документ. Липсва произнасяне със задължителна за съдилищата сила по посочения от касатора въпрос. По този въпрос няма противоречие и с останалата съдебна практика, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроса не за неистинността на договора за дарение от 01.08.2005 г. , а за неговата недействителност поради неспазване на предвидената в закона форма за действителност. Освен това, както бе изложено по-горе, произнасянето на съда по този въпрос не е обусловило решаващите изводи на съда за отхвърляне на иска за частична трансформация, поради което не би могло да обуслови допускането на касационно обжалване.
II. ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА А. Б.: По отношение на отхвърления иск за делба на движими вещи, въззивният съд е приел, че този иск е недоказан- не е доказано, че бившите съпрузи са притежавали такива движими вещи. По отношение на иска с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС е прието, че след като А. Б. ще ползва съсобствения имот до приключване на делбата, същата дължи на неползващия съсобственик И. М. обезщетение за лишаването му от това ползване, но в размер само на 1/4 от наема за цялото жилище /тъй като 1/2 ид.ч. от това жилище ще се ползва от детето, родено по време на брака между страните, на което и двамата родители дължат грижи и издръжка, И. М. има право на обезщетение за лишаването му от ползване на половината от останалата 1/2 ид.ч. от жилището/.
В тази си част въззивното решение не протоверечи на посочената от касаторката А. Б. съдебна практика:
1. В решение № 1813 от 27.11.2002 г. по гр.д.№ 2119 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че съпругът, на когото след развод е предоставено ползването на семейно жилище, дължи на другия съпруг обезщетение за ползата, от която последният е лишен. Същото е прието и в обжалваното решение и именно поради това съдът е уважил иска за осъждане на А. Б. да заплаща на бившия си съпруг и съсобственик на имота обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС.
2. В решение № 478 от 14.06.1979 г. по гр.д.№ 19 от 1979 г. на ВС, Трето г.о. е прието, че ползващият съсобственото жилище бивш съпруг не дължи обезщетение на неползващия жилището съпруг за онази част от бившето семейно жилище, която е обитавана от техните малолетни или непълнолетни деца, а тази част се определя от действително заеманата от децата площ, като се изхожда от общия брой на членовете на семейството, а не от минималната им необходима жилищна площ. Същото е прието и в обжалваното решение- съдът не е присъдил обезщетение за ползването на 1/2 ид.ч. от жилището, тъй като е приел, че тази част от жилището ще бъде ползвана от малолетното дете на страните, на което по закон и двамата родители дължат грижи и издръжка.
С оглед на гореизложеното не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Разградския окръжен съд по иска с правно основание чл.31, ал.2 от Закона за собствеността.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като касаторката не е посочила задължителна практика на ВКС или на ВС /ППВС, Тълкувателни решения на ОСГК, постановени след влизане в сила на Закона за съдебната власт от 1994 г. /отм. през 2007 г./ или решения, постановени по реда на чл.290 и сл. от новия ГПК/, на която обжалваното решение да противоречи.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по иска с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС поради следното: Съгласно тази разпоредба на закона, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивни решения или определения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато липсва правна уредба по повдигнатия между страните правен спор, поради което се налага прилагането на правото или на закона по аналогия, или когато приложимата към спора материалноправна или процесуалноправна норма е неясна и по нея няма задължителна практика на ВКС, поради което се налага нейното тълкуване, или когато съществуващата практика на ВКС по приложимата правна норма се нуждае от корегиране. В този смисъл е приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС. В конкретния случай по поставения правен въпрос /дължи ли се обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за ползването на онази част от бившето семейно жилище, която се ползва от малолетните или непълнолетни деца на бившите съпрузи/ има съдебна практика /включително и посочената от самата касаторка практика/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в обществените отношения или в законодателството, които да налагат промяната на тази практика
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и на решението в частта за отхвърляне на иска за делба на движими вещи, тъй като по отношение на тази част от решението касаторката не е посочила правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, които биха могли да обусловят допускането на касационното обжалване /посочените от нея въпроси в изложението й по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са фактически, а не правни- касаят преценката на събраните по делото доказателства, а не приложението и тълкуването на правни норми/. К. не е посочила и практика на ВКС или на други съдилища в страната, на която решението в тази част да противоречи, нито е обосновала с какво произнасянето на ВКС по този иск би било от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Разградския окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбата на И. А. М. срещу решение № 114 от 10.11.2010 г. на Разградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 290 от 2010 г. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № I от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 481 от 2009 г. на Разградския районен съд за отхвърляне на предявения от И. А. М. срещу А. А. Б. иск за признаване на частична трансформация при придобиването на имота, находящ се в [населено място], [улица], възложен с постановление на съдебен изпълнител от 06.10.2006 г. и за допускане на делба на този имот между бившите съпрузи при равни квоти.
НЕ ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбата на А. А. Б. срещу решение № 114 от 10.11.2010 г. на Разградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 290 от 2010 г. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № I от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 481 от 2009 г. на Разградския районен съд за отхвърляне на иска за делба на описани в това решение движими вещи и за уважаване на иска за осъждане на А. Б. да заплаща на бившия си съпруг И. М. на основание чл.31, ал.2 от ЗС обезщетение за ползването на съсобствения имот в размер на 80 лв. месечно, считано от датата на влизане на решението в сила до приключване на делбеното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.