3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 996
гр.София, 19.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети юли две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 886/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на К. В. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 20 от 02.02.2011 г. по гр.д.№ 628/ 2010 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Плевенски окръжен съд по гр.д.№ 413/ 2010 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против И. М. К. иск по чл.439 от ГПК установяване, че К. Д. не дължи на И. К. сумата 25 000 лв главница и сумата 7 091,59 лв такси и разноски в изпълнителното производство. Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на ищеца – ЗК [фирма].
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си, неправилно отговаряйки на материалноправният въпрос съставлява ли споразумението между застраховател по договор за застраховка ”гражданска отговорност” и пострадало лице нов факт по смисъла на чл.439 ал.2 от ГПК за изпълнително производство, образувано срещу прекия причинител. Според него въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което моли касационното основание да бъде допуснато.
Ответникът по касация И. М. К. не взема становище по жалбата.
Третото лице – помагач ЗК [фирма] счита жалбата на ищеца за основателна.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Апелативният съд е приел за установено от фактическа страна, че касаторът е осъден да заплати на ответната страна сумата 50 000 лв обезщетение за неимуществени вреди. След влизане в сила на присъдата, между пострадалия и третото лице – помагач, с което касаторът е имал сключен договор за застраховка „гражданска отговорност”, е постигнато споразумение за изплащане на сумата 25 000 лв, с което ответната страна декларира, че е удовлетворена и повече няма да предявява никакви претенции. Изведено е от правна страна, че това споразумение няма значението на нов факт по смисъла на чл.439 ал.2 от ГПК и искът е отхвърлен на това основание.
Следователно поставеният материалноправен въпрос „Съставлява ли споразумение за изплащане на застрахователно обезщетение, сключено между застраховател по договор за застраховка ”гражданска отговорност” и пострадало лице, след влизане в сила на съдебен акт срещу делинквента с определен по-голям размер на обезщетението, нов факт по смисъла на чл.439 ал.2 от ГПК”, предпоставя крайният изход от спора. Този въпрос обаче не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата на т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК би била налице тогава, когато разглеждането на въпроса ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни и неясни закони или за да бъде тя осъвременена. Нито една от тези предпоставки не е налице. По повдигнатия въпрос материалноправните разпоредби са ясни и по прилагането има установена практика (напр. решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1022/ 2009 г.), която не се нуждае от осъвременяване и която въззивният съд е съобразил. Присъдата, с която едно лице е признато за виновно в извършено престъпление и е уважен гражданския иск против него от пострадалия, съставлява по въпроса дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди и какъв е неговият размер, пресъдено нещо между делинквента и увредения. Нито пострадалият може да претендира, че вземането е по-голямо, нито делинквентът – че е по-малко. Силата не пресъдено нещо не може да бъде противопоставена на отговорния за действията на делинквента, щом той не е участвал в процеса, затова застрахователят по „гражданска отговорност” може да се споразумее с пострадалия за нещо различно. Споразумението обаче за прекия причинител на вредите е „нещо между трети” лица – то не заличава последиците на влезлия в сила съдебен акт, с който съществуването и размерът на вземането на пострадалия срещу него са установени със сила на пресъдено нещо. В този смисъл това споразумение не е нов факт съгласно чл.439 ал.2 от ГПК. Цитираната норма визира факти, които освен че трябва да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, но и трябва да имат погасителен ефект по отношение на спорното право. Споразумението за по-малък размер на обезщетението между застрахователя и пострадалия, сключено след влизане в сила на съдебен акт срещу прекия причинител за определяне на по-голям размер на дължимото обезщетение, няма погасителен ефект за разликата. То не ползва делинквента, но и не може да му бъде противопоставено. Затова след като по отношение на прекия причинител бъде осъществено принудително изпълнение за разликата, както и в случай на доброволно плащане, той ще може да я претендира от застрахователят си по „гражданска отговорност”.
Тъй като по поставения от касатора правен въпрос в обжалваното решение не е даден различен отговор от установената практика, касационното обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 20 от 02.02.2011 г. по гр.д.№ 628/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: