ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 996
София, 20.09.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 352 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Б. като процесуален представител на Й. Ц. Й. от [населено място] срещу въззивното решение на Монтанския окръжен съд /М./ от 30.09.2011г. по гр.д. № 154/2011г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] Л. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение М. е отменил решението на Ломския районен съд от 21.ІІІ.2011г. по гр.д. № 1430/2010г. в отхвърлителната му част до сумата 13000лв. и частично за разноските и вместо него е постановил друго, с което е осъдил [фирма] да заплати на Й. Й. 13000лв. обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване, както и 1599.99лв. разноски за двете инстанции съобразно уважената част от претенцията, като в останалата му част, с която предявеният иск по чл.200 КТ е отхвърлен за разликата над 13000лв. до 30000лв. първоинстанционният съдебен акт е потвърден.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че установеното през 2008г. с експертно решение заболяване на ищеца от „пневмокониоза на ел.заварчиците, Х., смесен тип ВН.ДН. 0-І степен”, довело до 30% трайно намалена работоспособност, е в причинна връзка с работата му при ответника в продължение на 20 години като заварчик, поради което са налице предвидените в чл.200 КТ предпоставки за ангажиране отговорността на дружеството за претърпените от него неимуществени вреди. При определяне на обезщетението за това съдът съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД е взел предвид, че ищецът търпи болки и страдания с хроничен прогресивен ход, че увредените структури не се възстановяват, че той подлежи на поддържащо лечение, че никога няма да може да възстанови напълно дихателните си функции, приемайки, че обезщетение в присъдения размер е достатъчно и справедливо да репарира претърпените болки и страдания.
В изложението на Й. Ц.Й. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса „е ли справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетяването на неимуществени вреди от професионално заболяване да бъде в размер на не по малко от по 1000лв. за всеки процент професионално заболяване; когато с ЕР на ТЕЛК е определен процент на професионално заболяване, минималният размер на обезщетяването на неимуществените вреди не следва ли да се изчислява в определена парична сума за процент професионално заболяване, а допълнително за всеки конкретен случай да се индивидуализира и допълнително обезщетение – на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД”, който въпрос бил разрешен в противоречие с раздел ІІ от ППВС № 4/1968г. Освен това отговорът на посочения въпрос от ВКС бил от значение за развитие на правото. Въззивният съд се произнесъл и по въпроса „съразмерно с уважената част от исковете ли се присъждат платените от ищеца такси и разноски” в противоречие с практиката, обективирана в посочени и представени решения на ВС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора материалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като съдът не е определил размерът на обезщетението на базата на обезщетение за всеки процент от загубената трудоспособност на ищеца вследствие на професионалното му заболяване, а на базата на всички данни по делото, имащи значение за вида, степента, в т.ч. на загубена трудоспособност, и прогнозата на търпяните от него болки и страдания, което е в пълно съответствие със заложения в разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и със задължителното му тълкуване, дадено в раздел ІІ на ППВС № 4/1968г.
По поставения от касатора правен въпрос относно разноските въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в пълно съответствие с посочената и представена с изложението съдебна практика /ТР № 119/1956г. на ОСГК, Р по гр.д. № 8129/1958г. І ГО, Р по гр.д. № 104/1956г. ОСГК, и Р по гр.д. № 5087/1953г. ІІ ГО/, следователно не е налице по него соченото основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 1800лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана, гражданска колегия, постановено на 30.ІХ.2011г. по гр.д. № 154/2011г.
ОСЪЖДА Й. Ц. Й. от [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] 1800лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: