2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 996
гр. София, 26.10.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2347 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България, Софийски градски съд и З. С. Д. – Б. и С. Б. Б. против решение № 173/20.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 494/2016 г. от състав на Апелативен съд – Б..
С писмени отговори, З. С. Д. – Б. и С. Б. Б. оспорват жалбите на другите страни. Софийски градски съд оспорва жалбата на касаторите-ищци, с писмен отговор.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявени искове с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Съдът е приел, че исковете са основателни до размер на сумата от по 10 000 лева за всеки един от ищците, като е отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която са присъдени обезщетения в по-висок размер.
Съдът е приел, че естеството на разследваното престъпление принципно да предпоставя висока фактическа и правна сложност на казуса, тя не може да обоснове извънредната продължителност на конкретното дело от общо 6 години и 14 дни, от които над 8 месеца в досъдебна и около 4 години в съдебна фаза на първа съдебна инстанция, защото основните следствени действия, включително привличането на двама от тримата обвиняеми и преквалификацията на деянието от такова за умишлено причиняване на телесни повреди и непредпазливо причиняване на смърт в такова за умишлено причиняване на смърт на пострадалия чрез особена жестокост и по хулигански подбуди са извършени основно в началото на досъдебното производство, в рамките на малко повече от три месеца, а привличането на третия обвиняем е резултат от разпита на двама свидетели. Прието е, че в рамките на съдебното следствие са извършени основно разпити на свидетелите от досъдебното производство, а допълнително само на двама свидетели- полицаи, изслушани по инициатива на съда, на двама по инициатива на П. и още двама, за чиято значимост за следствието са извлечени данни от разпит на вече изслушан свидетел. Дори броят на свидетелите като цяло не е голям/ по списък към обвинението 30 души/, не са осъществявани следствени действия изискващи голяма продължителност във времето, не са събирани доказателства извън пределите на страната, не са извършвани допълнителни следствени действия за проверка и изясняване на противоречия по повод събраните вече доказателства. Експертизите, необходими за разследването в преобладаващата си част също са извършени в първия период на досъдебната фаза, а в съдебната пред СГС са назначени и изслушани в рамките на само три заседания три допълнителни експертизи. Наложило се е отлагане на делото поради заетост и неявяване на експерти, но случаят е изолиран. Въззивният съд е приел, че действително разпитът на свидетелите в съдебна фаза е протичал бавно и като цяло с прочит на вече дадените в досъдебното производство показания, но причината е забавянето на процеса във времето, довело до несигурност и колебания у свидетелите в обективните им възприятия относно деянието и неговите извършители, което е можело да бъде избегнато при по-добра организация на съдебните заседания с цел бързина и ефективност на разследването.становяването на местоживеенето на свидетелите и обезпечаването на явяването им в съдебно заседание също е можело да бъде значително подобрено, при създаване на по-добра организация, налагане на процесуална дисциплина и търсене на отговорност за несвоевременното връчване на призовки, респективно неизпълнение на указанията на състава за принудително довеждане на свидетели по делото.
С оглед на изложеното по-горе БАС е приел за изцяло неоснователни възраженията на въззивниците – ответници, че няма доказани незаконосъобразни действия или бездействия на техни представители/ органи на съда, следствието и държавното обвинение/, които да обусловят носенето на обективната отговорност по чл.2б от ЗОДОВ. Прието е, че посочената норма е създадена като вътрешен компенсаторен правен механизъм за бавно правосъдие, възприето за нарушаващо правото на гражданите и юридическите лица на разглеждане и решаване на делата им в разумни срокове, което пък е законово закрепено още в чл.6 ,пар.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Въззивният съд, на това основание е приел, че в такъв процес ответник е Държавата, а съдът и прокуратурата са само нейни процесуални субституенти, носещи обективна безвиновна отговорност за вредите, причинени на пострадалите лица/ граждани и юридически лица/ от забавата на правораздаването, т.е. от неправомерните действия и бездействия на правозащитните органи, които я олицетворяват в тази й функция. Когато забавата е резултат от дейността на няколко държавни и/или правораздавателни органа, на основание чл.53 от ЗЗД ще е налице съпричиняване, водещо до пасивна солидарна отговорност, при която точното участие на всеки от съпричинителите не може да бъде отграничена, а е и без правно значение по отношение на кредитора/ пострадалото лице/. Съдът е приел, че такова е положението на ответниците и в настоящото производство.
Неоснователни са, според БАС и възраженията на ответниците- въззивници, че твърдените от ищците вреди не са доказани от събраните по делото доказателства. В тази насока съдът е приел, изхождайки от съдържанието на чл.6, пар.1 от К. , визираща правото на справедлив съдебен процес на всеки субект най-общо като право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд , създаден в съответствие със закона, като имаща за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването и да защити всички страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния. По отношение на лицата, срещу които е повдигнато обвинение за извършване на престъпление – да не се намират неоправдано дълго от целите на производството в състояние на несигурност по отношение на съдбата си, а що се отнася до пострадалите лица- да постигнат възможно най-бързо справедливост и възмездие за претърпените от престъплението страдания. В този смисъл от особена важност е значимостта на делото за пострадалите лица. В случая съдът е приел, че тя е изключително висока, т.к. се касае за смърт на детето им и разследването й, в производството по което вземат участие като родители.
От показанията на разпитаните петима свидетели – съдът е приел за установено, че след убийството на техния син наказателното производство се е превърнало в основна кауза и цел в живота на ищците.становяването на убийците на сина им и притеснението дали ще бъдат заловени и наказани е от основно значение за тях още от деня на смъртта на детето им. В тази връзка съдът е обсъдил подробно свидетелските показания и е приел и въз основа на изслушаната по делото съдебно–психологическа експертиза наличието на изключително негативно влияние на продължителността на наказателното производство върху психиката на родителите, които продължават да скърбят за загубата си. Прието е също така, че продължителното неудовлетворение на очакванията им за установяване и наказание на виновните лица за смъртта на сина им се е отразило усложняващо и удължаващо периода на преживяване на скръб в траура им. Прието е наличието на причинно следствена връзка между продължителността на наказателното дело и настъпилите усложнения в преминаване на етапите на траур и приемане загубата на сина на ищците. Съдът е приел, че размерът на искането обезщетение следва да бъде съобразен с практиката на ЕСПЧ по подобни дела, които е посочил подробно, като е взел предвид и предвидения максимален размер от 10 000лв. за подобно обезщетение, подлежащо на присъждане от Инспектората на В. в административната процедура, уредена в Г. трета „а““ на ЗСВ, взет предвид единствено като съпоставяне предвид за целите на настоящото производство.
По изложените мотиви, състава на въззивния съд е приел, че сумата от 10 000лв. обезщетение за всеки от двамата ищци е напълно съответна на установените по делото претърпени от тях вреди, причинени от забавеното правосъдие е по установяване на убийството на сина им и по наказването на неговите извършители. Прието е, че този размер е напълно съответен на визирания в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди и на възприетото в чл.41 от ЕКЗПЧОС. „справедливо удовлетворение“.
По касационните жалби на касаторите, състава на ВКС приема следното:
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на СГС се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Сочените правни въпроси касаят твърдени процесуални нарушения от страна на въззивния съд, изразяващи се в приемане за установени от фактите по спора обстоятелства, въпреки липсата на доказване от страна на ищцовата страна в тази насока, липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на представени пред първата инстанция доказателства при позоваване във въззивната жалба на процесуално нарушение в тази насока и липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по това възражение, както и налице ли е процесуално нарушение в случаите, в които съдът е изложил в мотивите си защо е приел, че продължителността на наказателния процес се е отразил на психиката на ищците.
На първо място, съдът е приел, че продължителността на наказателния процес се е отразил на психиката на ищците, като е направил обосновано заключение, разграничавайки неимуществените вреди, изразяващо се в загубата на сина на ищците от същите вреди, произтичащи от продължителността на наказателния процес. В тази връзка липсва соченото противоречие със задължителната практика на ВКС. Останалите въпроси касаят задължението на съда да обсъди доказателствата по делото и всички възражения на страните. В тази връзка, обосновката на поставените правни въпрос касаят факти по спора, които касаторът твърди, че не са доказани, както и други такива, за които твърди, че са установени по делото, но съдът не ги е приел за установени. Тези доводи на касатора касаят обосноваността на съдебния акт, като се цели проверка на фактите по спора, които съдът е приел за установени. Обосноваността на съдебното решение не е сред касационните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, като проверката на фактите, възприети за установени или неустановени от доказателствата по делото, е недопустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК. Проверката на фактите по спора и възприетата от съда фактическа обстановка, т.е. обосноваността на съдебния акт, следва да се извърши в производството по разглеждането на жалбата по същество, но едва след като са налице основания относно допустимостта на касационното обжалване, посочени в разпоредбата на чл.280 ГПК, доколкото необосноваността, като порок на съдебното решение, е касационно основание по чл.281 ГПК.
По касационната жалба на ищците по делото.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, ищците-касатора твърдят, че съдът се е произнесъл по правни въпрос, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Първият поставен правен въпрос е, обвързан ли е съдът, разглеждащ иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от предвидената в чл.60а, ал.3 ЗСВ горна граница от 10 000 лева. Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. За да е относим към производството по допустимост на касационното обжалване, на първо място, въззивният съд следва да се е произнесъл по него, т.е. той да е обосновал и обусловил неговите решаващи изводи относно основателността на предявения иск. В конкретния случай, съдът не е приел, че е обвързан от предвидената в чл.60а, ал.3 ЗСВ горна граница от 10 000 лева. Посочването на тази разпоредба и посочената в нея сума, съдът е посочил единствено с обосновката на присъдения от него размер, но не е посочил и не е обосновал, че е обвързан от максимален размер, поради което и така поставен, въпросът е неотносим към настоящото производство.
По въпроса, какви стъпки включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”. Въпросът отново се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По този правен въпрос е налице задължителна съдебна практика, обективирана в решение по гр.д. №6268/2015 г., постановено от ІV гр.отд. на ВКС по реда на чл.290 ГПК. С това решение е прието, че в задължителното за съдилищата Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд, т.ІІ, са посочени примерно критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Извън тези критерии, преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД, е конкретна и зависи от спецификите на разглеждания правен спор. Във всеки случай обаче съдът, пред който е направено искане за обезщетяване на неимуществени вреди, дължи да посочи кои са тези обстоятелства и как конкретно са се отразили в духовната сфера на ищеца. Посочването на всяко едно обективно съществуващите обстоятелства, както и причинната им връзка с деянието на ответника по предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди следва да е водещо при определяне на размера на обезщетението. Доказването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца по делото, като за целта са допустими всички предвидени в процесуалния закон средства.
Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.). На следващо място размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. В тази връзка е налице и последователна и трайна практика на съдилищата, в т.ч. и задължителна – например решение №18/20.02.2014 по д.№2721/2013 ІV гр.отд, постановено по реда на чл.290 ГПК и др. Доколкото тази задължителна практика е налице, не е налице соченото касационно основание, доколкото съдът я е съобразил при постановяване на своето решение.
Поставят се правни въпроси, във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, оценката на неимуществените вреди и съдържанието на понятието справедливост. По тези правни въпроси също е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Съобразяването на тази практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.
В изложението на касационните основания към жалбата на Прокуратурата на Република България се съдържа правен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като отговора на този правен въпрос е даден по-горе и се отнася така, както и към поставянето му от страна на касаторите – ищци.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване и по трите касационни жалби.
С оглед изхода на спора, на страните, които са поискали съдебни разноски за производството по чл.288 ГПК, следва да се присъдят направените съдебни разноски, но само за осъществена защита по касационните жалби на противните страни, както и доколкото има данни по делото за сторени такива разноски, във връзка именно с тази защита. В тази връзка е направено искане от страна на СГС за присъждане на направени за това производство разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение, което с оглед осъществената защита против претенцията на двамата ищци общо за 80 000 лева, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл.25, ал.1 НЗПП следва да е в размер на 100 лева. Ищците по делото не са направили искане с отговорите си на касационните жалби на другите страни в процеса, за присъждане на разноски за тази защита, поради което не следва да им се присъждат такива.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 173/20.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 494/2016 г. от състав на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА З. С. Д. – Б. и С. Б. Б. от [населено място], съдебен адрес [населено място], [улица], ет.6, офис 606 да заплатят на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал.8 ГПК, вр. чл.25, ал.1 НЗПП сумата 100 /сто/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.