О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 999
София, 3.08. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА Д. <Димитрова&@Д. &/p>
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4* по описа за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Н. А. Н., М. С. Н., и двамата от гр. С., Хасковска област, “У” О. , гр. Е., Я. област и “Б” О. , с. Т., Я. област, чрез повереника им адв. П от АК Я. , против решение № 174 от 16.07.2008 г., постановено по гр.д. № 282 по описа за 2008 г. на Я. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 8 от 24.03.2008 г., постановено по гр.д. № 165/2007 г. на Т. районен съд, с което са уважени предявените от В. К. Д. от гр. Т., Я. област и М. К. С. от с. Р., С. област, против Н. А. Н., М. С. Н. и “У” О. , искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ и против “Б” О. искове, с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, за признаване за установено по отношение на ищците, че ответниците не са собственици на дворно място с площ от 1700 кв.м., съставляващо УПИ * в кв. 21 по плана на с. П., Хасковска област, заедно с построената в същото дворно място полумасивна жилищна сграда с площ от 60 кв.м., при граници на имота: УПИ *, извънселищна територия, ПИ-161- К. Г. К. , както и за осъждането на “Б” О. да предаде собствеността и владението на този имот, както и отмяна на нотариални актове № 129/2006 г., № 144/2006 г. и 67/2006 г. на нотариус, с район на действие Т. районен съд, в частта им относно процесния имот.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, необосновано, както и че е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторите сочат като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като конкретизират, че процесуалноправните въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, са произнасяне от страна на въззивния съд по непредявен иск относно правото на собственост и липсата на правен интерес за ищците да предявяват установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК/отм./. По отношение на твърдението за наличие на противоречива съдебна практика по въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, изведеният от жалбоподателите процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора е, допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, без да е предявен такъв положителен установителен иск, като в тази връзка не е посочена съдебна практика и не са представени съответно противоречиви съдебни решения, влезли в сила. По отношение на твърдението, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от съществено значение за точното прилагане на закона, жалбоподателите са извели процесуалноправен въпрос за точното прилагане на чл. 136 ГПК/отм./ при обсъждане на гласните доказателства, изходящи от близки на страните. В подкрепа на твърденията си, касаторите посочват и представят три решения на ВКС, а именно решение № 403 от 08.06.2005 г. по гр.д. № 935/2004 г. на ВКС, І г.о., решение № 653 от 06.04.1999 г. по гр.д. № 348/1998 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 11 от 19.01.1979 г. по гр.д. № 782/1978 г. на ВКС ІІІ г.о.
В отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, ищците В. К. Д. и М. К. С. , чрез процесуалния си представител адв. В от АК Я. , оспорват касационната жалба и изразяват становище за недопустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, следва атакуваното въззивно решение да е постановено в противоречие със задължителната съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ практика на Върховния касационен съд, както и на постановленията на Върховния съд и трайната съдебна практика. В конкретния случай се сочи от касаторите, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, подкрепена с цитираните по-горе решения.
Първият процесуалноправен въпрос, изведен от касаторите, по който въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение е произнасянето му по непредявен иск за правото на собственост. Твърдението е неоснователно, тъй като с исковата молба са предявени в обективно и субективно съединение искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 108 ЗС. Ревандикационният иск по чл. 108 ЗС съдържа в себе си положителен установителен иск, че ищецът е собственик на процесната вещ. Доколкото тази вещ е преминавала от патримониума на един владелец в патримониума на втори, впоследствие и на трети владелец, няма пречка осъдителният иск да бъде предявен срещу последния владелец на вещта, а по отношение на предходните такива да бъде предявен отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот.
Неоснователно е и твърдението на касаторите, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по въпроса за правото на собственост при липсата на правен интерес от страна на ищците за предявяването на иск относно съществуването или не на едно право. Осъдителният иск по чл. 108 ЗС предпоставя твърдение на ищеца, че същият се явява невладеещ собственик на имота, а ответникът е владеещ несобственик. Именно това твърдение обуславя правния интерес, а установяването или не на тези предпоставки е условие за уважаването или отхвърлянето на иска. Обжалваното решение не е в противоречие с представените решения на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че в исковото производство ищците са доказали правото си на собственост върху имота. Този извод на съда кореспондира с цитираните решения, а дали е правилен извода и почива ли той на доказателствения материал по делото, е въпрос по основателността на касационната жалба, но не и за допускането й до касационно разглеждане.
Не е налице основание за допускане на касациионно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
Изведеният от жалбоподателите процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е решаван противоречиво от съдилищата, касае допустимостта на предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, без да е предявен положителен такъв, при положение, че твърдението е за придобито право на собственост по наследство и давностно владение. На първо място, не са представени доказателства за наличието на противоречива практика на съдилищата по този въпрос. На следващо място, в настоящия случай е предявен положителен установителен иск, който се съдържа имплицидно в иска по чл. 108 ЗС.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Във връзка с това заявено основание за допустимост на касационното обжалване, жалбоподателите посочват приложението на чл. 136 ГПК /отм./ при обсъждането на събраните по делото гласни доказателства. Твърдението е, че въззивният съд не се е съобразил с обстоятелството, че двама от свидетелите са в родствени отношения с ищците и безрезервно е кредитирал техните показания. Това твърдение обаче не кореспондира със съобразителната част на обжалваното решение, където съдът изрично е посочил наличието на родствени връзки на двама от свидетелите с ищците, но е приел, че дадените от тях свидетелски показания кореспондират с останалите събрани гласни доказателства. Приел е, че евентуалната тяхна заинтересованост не се е отразила на достоверността на техните показания и по този начин е приложил правилно разпоредбата на чл. 136 ГПК /отм./. По принцип следва да се отбележи, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. А развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или и свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. Направените доводи от касаторите обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК С. практика по релевираните от касаторите материалноправни и процесуалноправни въпроси е постоянна, трайна и непротиворечива. Не са налице обстоятелства, предпоставящи изменението на тази практика или нейната отмяна чрез ново тълкуване на закона.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 174 от 16.07.2008 г., постановено по гр.д. № 282 по описа за 2008 г. на Я. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: