О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1014
гр. София 01.11.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 671 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Й. К. Я., чрез адв. Ч. Х. срещу решение № 1391/31.10.2016 г. по в.гр.дело № 1656/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1370/22.04.2016 г. по гр.дело № 15212/2015 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.1 и т.3 ЗОДОВ от Й. К. Я. срещу Прокуратура на РБългария за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 1500 лв. до 20 000 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите:1. отговаря ли прокуратурата на РБългария по чл.2,ал.1 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди и от полицейска регистрация, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 201/22.07.2016 г., постановено по гр.дело № 1190/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. 2. Въпросът съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията си, предвидени в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно преценката от съда на всички правно релевантни обстоятелства за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 232/25.07.2011 г. по гр.дело № 1381/2010 г. на ВКС, III г.о., по чл.290 ГПК и ППВС № 4/1968 г. 3. не следва ли да се презумират настъпилите от неправомерно обвинение неимуществени вреди съобразно практиката на ЕСПЧ, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с точното прилагане на закона. В случая това са приложение на разпоредбите на чл.52 ЗЗД, който въвежда принципа за справедливост и разпоредбата на чл.6,ал.2 ГПК относно принципа на диспозитивното начало в процеса, решен в противоречие с практиката на ВКС и в противоречие с решение от 02.02.2006 г. на Европейския съд по правата на човек, Първо отделение по делото Й. срещу България, образувано по жалба № 41211/98 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.5. намира ли приложение при несъвпадане на фактическите и правни констатации на двете инстанции, а не само на крайния резултат от решаващата дейност възможността при потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд да мотивира своето решение, като препрати към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК. Жалбоподателят сочи, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. 6. по въпроса за правомощията на въззивната инстанция да ревизира фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд с оглед очертаните от въззивната жалба предели, тъй като в настоящият случай въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, въпреки наведените във въззивната жалба оплаквания, които не са били анализирани, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, за да бъде дадено тълкуване на правомощията на въззивната инстанция с оглед разпоредбите на чл.272 ГПК – в кои случаи може да бъде извършено препращане към мотивите на първоинстанционния съд, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и който въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба и от ищеца С. Д. Г., чрез адв. Ч. Х. срещу решение № 1391/31.10.2016 г. по в.гр.дело № 1656/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1370/22.04.2016 г. по гр.дело № 15212/2015 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.1 и т.3 ЗОДОВ от С. Д. Г. срещу Прокуратура на РБългария за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 1500 лв. до 20 000 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. отговаря ли прокуратурата на РБългария по чл.2,ал.1 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди и от полицейска регистрация, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 201/22.07.2016 г., постановено по гр.дело № 1190/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. 2. Въпросът съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията си, предвидени в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно преценката от съда на всички правно релевантни обстоятелства за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 232/25.07.2011 г. по гр.дело № 1381/2010 г. на ВКС, III г.о., по чл.290 ГПК и ППВС № 4/1968 г. 3. не следва ли да се презумират настъпилите от неправомерно обвинение неимуществени вреди съобразно практиката на ЕСПЧ, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с точното прилагане на закона. В случая това са приложение на разпоредбите на чл.52 ЗЗД, който въвежда принципа за справедливост и разпоредбата на чл.6,ал.2 ГПК относно принципа на диспозитивното начало в процеса, решен в противоречие с практиката на ВКС и в противоречие с решение от 02.02.2006 г. на Европейския съд по правата на човек, Първо отделение по делото Й. срещу България, образувано по жалба № 41211/98 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 5. намира ли приложение при несъвпадане на фактическите и правни констатации на двете инстанции, а не само на крайния резултат от решаващата дейност възможността при потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд да мотивира своето решение, като препрати към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК. Жалбоподателят сочи, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. 6. по въпроса за правомощията на въззивната инстанция да ревизира фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд с оглед очертаните от въззивната жалба предели, тъй като в настоящият случай въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, въпреки наведените във въззивната жалба оплаквания, които не са били анализирани, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, за да бъде дадено тълкуване на правомощията на въззивната инстанция с оглед разпоредбите на чл.272 ГПК – в кои случаи може да бъде извършено препращане към мотивите на първоинстанционния съд, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Правният въпрос е разрешен и в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационните жалби – Прокуратура на РБългария не е изразила становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени искове с пр.осн.чл.2,ал.1, т.1 и т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В уважената част на предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1, т.1 и т.3 ЗОДОВ първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е възприел изводите на районния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.
От фактическа страна е прието за установено, че досъдебното производство № 384/2012г., по описа на ІV РУП, е започнало на 27.06.2012г. срещу С. Д. Г. и Й. К. Я. за това, че в съучастие като извършители са извършили действие с цел да възбудят и удовлетворят полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – М. В. И., чрез употреба на сила и заплашване – престъпление по чл.150, ал.1 от НК вр.чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК. Наказателното дело пред Районен съд – Пловдив е образувано по обвинителен акт на Районна прокуратура – П. по обвинението на Г. и Я. за престъпление по чл.150, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 във вр. с ал.1 НК. Прието е, че относими към размера на обезщетението обстоятелства са продължителността на воденото наказателно производство, извършените процесуално – следствени действия, както и наложените мерки за неотклонение. Съдът е приел, че ищците са задържани на 27.06.2012 г. по реда на чл. 63 от ЗМВР и на следващия ден двамата са били привлечени като обвиняеми. Обвинителният акт срещу тях е бил внесен в съда на 19.06.2013 г., първоинстанционната осъдителна присъда е постановена на 20.06.2014 г., а оправдателната – на 11.12.2014 г., като тя окончателно е влязла в сила на 20.07.2015 г. Посочил е, че по отношение на мярката за неотклонение – по отношение на двамата първоначално е била взета „задържане под стража“ в рамките на 8 дни, след което мерките са били променени на „парична гаранция“ за всеки, като през целия период на процеса по отношение на тях не са прилагани други ограничения от страна на разследващите или съда. Разследването в досъдебната фаза е приключило за около една година, колкото е била и продължителността на разглеждането на делото в съдебната фаза пред първата инстанция, като общо процесът е продължил около три години. Според въззивния съд времетраенето на процеса се е дължало на изцяло на обективни причини (събиране на доказателства по искания на страните, множество разпити на свидетели, изслушване на няколко експертизи, изискване на справки и т.н.). Приел е, че е налице заповед за снемане от всички информационни фондове на МВР полицейската регистрация на С. Г. и молба от Й. Я., адресирана до директора на ОД на МВР за снемане на полицейска регистрация.
Съдът е взел предвид разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, според която държавата отговаря за вредите, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Приел е, че отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е обективна, като дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Приел е също, че за да възникне субективното право на увредения за обезщетение по ЗОДОВ следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника; ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от законодателя хипотези; ищецът да е претърпял вреди; да е налице причинно – следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.
Прието е, че оправдаването на ищците по повдигнатите им обвинения за извършване на престъпление по чл.150, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, обосновава извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на Прокуратурата на Република България за обезщетяване на претърпените от Г. и Я. вреди.
Въззивният съд е взел предвид разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и е приел, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде съобразен с обществения критерий за справедливост, че справедливостта не е абстрактно понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД, а се извежда от анализа на конкретните обстоятелства, които носят обективните данни, установени по делото – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Възоснова на показанията на св. И. Й. Я. е прието за установено, че ищците са арестувани във фризьорския салон като след това са отведени от там с белезници до полицейската кола в 8 часа сутринта, че това е станало достояние на съседите в непосредствена близост до мястото. Посочил е, че след това те са били задържани в ареста и там са били общо 8 дена.
Относно заявеното от ищците, че им се дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди заради лошите условия в ареста, като за това следва да се ангажира солидарната отговорност по ЗОДОВ спрямо няколко субекта съдът е приел, че не следва да се разглежда, тъй като тези твърдения са заявени за първи път пред въззивната инстанция, поради което възможността за въвеждане на нови твърдения в процеса е преклудирана.
От показанията на свидетелката Е. Й. Г. е прието за установено, че задържането на Г. му се е отразило неблагоприятно в емоционално отношение. Съобразено е от съда, че задържането на всеки от ищците е продължило сравнително кратък период от време, поради което тези негативни изживявания не са с продължителен интензитет.
Съдът е приел от приложените писмени доказателства, че в хода на досъдебното производство са извършени множество съдебно-следствени действия – приети са експертизи, разпитани са свидетели. Пред Районен съд – Пловдив са проведени общо седем открити съдебни заседания, а пред Окръжен съд – Пловдив – две съдебни заседания, като наказателното производство е приключило с решението на ВКС. Посочил е, че наказателното производство е продължило общо три години, че този срок е разумен и в рамките на нормалната продължителност на производство за подобно престъпление и с такава доказателствена съвкупност, като е съобразено, че е преминало през общо три съдебни инстанции.
Прието е, че първоинстанционният съд е постановил присъда, с която е признал подсъдимите за виновни за извършено престъпление, че следва да се отчете фактът, че наложеното им наказание е за кратък срок – 6 месеца, като изтърпяването на това наказание не е било ефективно, а отложено за срок от 3 години на основание чл.66 НК. Съдът е посочил, че обвинението на прокуратурата е поддържано докрай, но в последствие още в следващата съдебна инстанция тази присъда е отменена от Окръжен съд – Пловдив, като актът на въззивния съд е потвърден с решение на ВКС.
Въззивният съд е приел за установено, че е извършена полицейска регистрация на ищците от полицейските органи на основание чл.68, ал.2 и ал.3 ЗМВР. Приел е също, че според нормативната уредба на полицейската регистрация тя не може да бъде извършена по преценка на органите на МВР, а само в рамките на започнало от прокуратурата наказателно преследване за извършено престъпление. Формиран е извод, че регистрацията е част от мерките, които се предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем за извършено престъпление от общ характер. С оглед на това е изведен и извод, че Прокуратурата на РБ следва да носи отговорност по ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от полицейска регистрация.
Прието е, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и, че този извод може да се направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното. Посочил е, че воденото срещу ищците наказателно производство е довело до негативни за тях емоционални преживявания. Според съда статута на подсъдим в наказателния процес е факт, който при неосъждан човек, неминуемо предизвиква негативни емоции. С оглед на това е направен извод, че проведеното наказателно производство спрямо ищците води до неблагоприятни изживявания. Възоснова на свидетелските показания съдът е приел, че не може да се направи извод за преживени притеснения, страх, срам, неудобство, злепоставяне в семейния и обществен кръг, засягане на добро име и чест в степен и с интензитет извън нормалните в подобна ситуация. Прието е, че двама от свидетелите – Е. Г. и В. Я. са майки на ищците и техните показания са преценени с оглед разпоредбите на чл.172 ГПК. Съдът е посочил, че не са установени твърденията, че наказателното производство е оказало влияние в професионален план на ищците, че не е доказано клиентите на Г. да са намалели след случилото се с оглед липсата на конкретни данни колко са били те преди и колко след това. Прието е, че липсват данни и относно обстоятелството дали Я. е без работа към настоящия момент и дали е бил трудово ангажиран преди образуването на наказателното производство. Приети са за недоказани и твърденията относно наличие на предложения за работа извън страната, които те са отказали заради повдигнатото обвинение.
Въззивният съд е приел, че в процесният случай са претърпени обичайни неимуществени вреди, понасяни от лица, които са обект на незаконно наказателно преследване, че от събраните доказателства по делото не е установено негативните емоции и преживявания да са с изключителен характер и да са причинили вреди, за които да е справедливо да бъдат обезщетени в претендирания размер. Прието е, че присъденото обезщетение от първоинстанционния съд е съобразено с обществените критерии за справедливост, свързан с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, като е следван принципът за пропорционалност между претърпените от пострадалите неимуществени вреди и паричното им обезщетяване.
Като е съобразил всички обстоятелства – тежестта на престъплениието, за което е повдигнато обвинението, срока на висящност на наказателното производство, определената мярка за неотклонение, извършената полицейска регистрация, преживените негативни емоции, както и обществените икономически условия в страната и стандарта на живот, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетението за причинени на ищците неимуществени вреди в резултат от незаконното обвинение, възлиза на сумата от по 1 500 лева за всеки един от тях.
При тези съображения и поради съвпадение на правният извод на въззивния съд с крайните изводи на районния съд, решението на последния съд в отхвърлената част на иска е потвърдено.
По правните въпроси:
Настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе общо по поставените въпроси в изложението на всеки от жалбоподателите, тъй като въпросите са с идентично съдържание.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението на всеки от жалбоподателите.
С решение № 201/22.07.2016 г., постановено по гр.дело № 1190/2016 г. на ВКС, IV г.о., по чл.290 ГПК е допуснато касационно обжалване по материалноправния въпрос отговаря ли Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за вреди от полицейска регистрация. На въпроса е даден положителен отговор. Прието е, че съгласно чл. 68, ал.1 и ал. 3 ЗМВР, полицейските органи извършват полицейската регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер, като за целите на регистрацията полицейските органи събират за лицата личните им данни, дактилоскопират и фотографират лицата и изземват образци за Д. профил на лицата, а съгласно чл. 68, ал. 5 ЗМВР, когато лицето не съдейства за извършване на регистрацията, то тя се извършва принудително. Прието е също, че полицейската регистрация се снема, когато е извършена в нарушение на закона, наказателното производство е прекратено, приключило е с влязла в сила оправдателна присъда или с освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, както и когато лицето е починало – чл. 68, ал. 5 ЗМВР. Според съдебния състав тази уредба на полицейската регистрация сочи, че тя не може да бъде извършена по преценка на органите на МВР, а само в рамките на започнало от Прокуратурата на Република България наказателно преследване за извършено престъпление. Привличането на лицата като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер е действие, което се извършва под ръководството и надзора на Прокуратурата на Република България – чл. 219 НПК. Прокуратурата предава лицето на съд с внасянето на обвинителния акт и поддържа обвинението пред съда – чл. 247, ал.1, т.1 НПК; чл. 291, ал. 2, пр. І-во НПК; чл. 318, ал.1, пр. І-во НПК или от извършването на полицейската регистрация до снемането и, повдигането и поддържането на наказателното преследване е в рамките на правомощията на Прокуратурата на Република България. Прието е, че регистрацията е част от мерките, които се предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем за извършено умишлено престъпление от общ характер, поради което, когато наказателното преследване е приключило с оправдателна присъда или с прекратяване на производството поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано, Прокуратурата на Република България носи отговорност по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди и от полицейска регистрация. Обстоятелството, че събираните при регистрацията данни нямат публичен характер не освобождава Прокуратурата от отговорността и за неимуществени вреди, когато по делото е установено, че самите действия по извършване на регистрацията са причинили душевен дискомфорт на пострадалия от незаконно обвинение. Без правно значение е и че регистрацията сама по себе си няма за цел унижението на лицето – такава цел при наказателното производство няма нито едно от съдопроизводствените действия, но всяко от тях причинява унижение, когато преследването е незаконно.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Както се посочи по-горе с обжалваното решение е прието за установено, че е извършена полицейска регистрация на ищците от полицейските органи на основание чл.68, ал.2 и ал.3 ЗМВР. Изведен е извод, че според нормативната уредба на полицейската регистрация тя не може да бъде извършена по преценка на органите на МВР, а само в рамките на започнало от прокуратурата наказателно преследване за извършено престъпление. Съдът е направил и извод, че регистрацията е част от мерките, които се предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем за извършено престъпление от общ характер. С оглед на това е изведен решаващ правен извод, че Прокуратурата на РБ следва да носи отговорност по ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди от полицейска регистрация. Посочените изводи на въззивния съд са съобразени с цитираната практика на ВКС. Поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението на всеки от жалбоподателите.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Тази практика е възприета и с цитираното от жалбоподателите решение № 232/25.07.2011 г. по гр.дело № 1381/2010 г. на ВКС, III г.о.по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените неимуществени вреди от всеки от ищците. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от всеки от ищците са взети предвид тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение на всеки от тях, срока на висящност на наказателното производство, определената мярка за неотклонение, извършената полицейска регистрация, преживените негативни емоции, както и обществените икономически условия в страната и стандарта на живот. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Съгласно т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Жалбоподателите не са цитирали и представили тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на ОС на ГК на ВС, тълкувателни решения на ОС на ГК на ОС на ТК или на ОСГТК на ВКС, нито решение, постановено по реда на чл.290 ГПК. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия правен въпрос, тъй като в подкрепа на доводите всеки от жалбоподателите не се е позовал и съответно не е представил влязло в сила решение на първоинстанционен съд, на въззивен съд или влязло в сила решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос. Поради това съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този въпрос.
По посочения правен въпрос не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателите не са обосновали самото основание, т.е. не са посочили какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси, касаещи приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува трайна и многобройна задължителна съдебна практика.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос в частта относно приложение разпоредбата на чл.52 ЗЗД, който въвежда принципа за справедливост.
С решение № 457/25.06.2010 г. по гр.дело № 1506/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД, който въвежда принципа за справедливост, че обезщетение за претърпените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Прието е, че доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между тях /т.нар. опитни правила/. Именно с помощта на опитните правила – такива на житейския опит, на отделни професии или клонове на науката, изкуството и техниката, се разкриват връзките между фактите. Тогава, без необходимостта от гласни или писмени доказателства, посредством един логически извод се разкриват явления от действителността. Ето защо, при наличие на една оправдателна присъда по водено наказателно производство, без съмнение са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е приел, че оправдаването на ищците по повдигнатите им обвинения за извършване на престъпление по чл.150, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК налага извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на Прокуратурата на Република България за обезщетяване на претърпените от тях вреди. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на всеки от ищците съдът е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като решаващите правни изводи са съобразени с посочената практика на ВКС.
Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателите решение № 483/09.06.2010 г. по гр.дело № 1091/2009 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения. С решението съдът е дал разрешение на въпроса за определяне на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД за случай , при който е налице продължителен престой в арест по повдигнато обвинение и осъждане на лишаване от свобода на лице, признато за невинно по конкретно обвинение, при положение, че същият има доказано антисоциално поведение и е осъждан многократно, включително на лишаване от свобода по друго обвинение, от значение ли са психичните разстройства на личността на пострадалия за неговата антисоциалност, явяват ли се горните обстоятелства и в каква степен фактор при определяне на обезщетението по размер и имат ли отношение към чл. 5 от ЗОДОВ.
Относно цитираното решение на Европейския съд по правата на човека съдът намира, че същото не следва да се обсъжда, тъй като не е приложено от жалбоподателите.
По втората част от въпроса, формулиран в т.4 от изложението по приложение разпоредбата на чл.6,ал.2 ГПК съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като не е цитирана и представена практика на ВКС, по смисъла на т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е представено и цитираното решение на Европейския съд по правата на човека.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. В изложението на всеки от жалбоподателите не е посочено, съответно не е обосновано при наличието на кои от допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1, т.1,2 и/или 3 ГПК е разрешен правния въпрос. Поради това съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по същия въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението.
С решение № 123/28.05.2014 г. по гр.дело № 7750/2013 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора и в очертаните от въззивната жалба предели, е длъжен да изложи своите съображения за основателността на предявения иск с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения. По реда на чл.272 ГПК въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционния без да излага свои собствени съображения за осъществяването на имащите правно значение факти и приложимата правна норма само ако първоинстанционният съд е обсъдил всички наведени с исковата молба и отговора на ответника доводи и възр