О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
Гр.София, 18.02.2010 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 753 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “П”Е. , к.к. Боровец, общ С. срещу решение № 388/11.06.2009г., постановено по гр.д. № 106/09г. от Софийския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 262/31.10.2008г. по гр.д. № 34/2008г. на С. районен съд за осъждане на касатора да заплати на “Ж” ЕООД сумата от 8160 лв. като недължимо платена.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на произнасянето от въззивния съд по два процесуални въпроса в отклонение от практика на ВКС, които имат значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът “Ж”ЕООД, гр. С. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и съдържа приложение по чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният Софийски окръжен съд е приел, че ищецът по иска – “Ж”ЕООД, в качеството си на наемател на дървена постройка пред хотелски комплекс “П”, с. Св. В. по договор от 27.05.2007г. е заплатил на ответника “П”Е. сумата от 9600 лв., при размер на дължимата наемна цена от 1440 лв. Възражението на ответника – настоящ касатор, че плащането на разликата между преведената сума и наема от 1440 лв. е направено на основание на договор от 23.05.2007г. е счетено за неоснователно. Договорът е за възлагане на предоставянето на водни атракции по море, по който “П” Е. е възложител, а изпълнителят “Ж” ЕООД е поел задължението да извършва организацията и провеждането на водни атракции в прилежащата към плажната ивица пред хотелския комплекс акватория на Ч. море. Тълкувайки клаузите на договора, както и на договора от 27.07.1999г., с който на ответника е предоставена концесия върху част от крайбрежната плажна ивица, решаващият състав е изложил съображения, че уговорката по договора за заплащане на възнаграждение от възложителя на изпълнителя, не представлява техническа грешка, в какъвто смисъл е твърдението на ответника, а съответства на поетите права и задължения от страните и отразява действителната им воля.
Поставените от касатора по реда на чл.280, ал.1 ГПК въпроси са: 1. Правилно ли е отказал въззивният съд събирането на доказателства за установяване на наличието на противоречие между постигнатото съгласие между страните от една страна и от друга – обективираното от тях в писмен вид в подписания договор за предоставянето на водни атракции по море от 23.05.2007г? и 2. К. може да се установи противоречие между действителната воля на страните по един договор, когато договорът на пръв поглед не съдържа неясни или двусмислени изрази или пък разпоредби със съдържание, отклоняващо се от общоприетото?
По първия въпрос касаторът цитира практика на ВКС по приложението на чл.186 и чл.188 ГПК /отм./ във връзка с задължението на съда за пълно изясняване на делото от фактическа страна и нарушаването на процесуалните норми при отказ да се съберат поискани от страните доказателствени средства. Вторият въпрос е свързан с критериите за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД, а също и с правилата за доказване на твърденията и възраженията на страните.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Допускането на касационното обжалване е визирано от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл, твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
В случая, въведеният първи въпрос е процесуален и така както е поставен представлява оплакване за неправилност на въззивния акт по чл.281, т.3 ГПК, което не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. Допускането и събирането на доказателства за установяване на противоречието между постигнатото съгласие между страните и обективираната в договора воля са въпроси, по които се произнася инстанцията по същество с определение съгласно чл.111, ал.1 ГПК /отм./, като законодателят не е вменил задължение за съда да уважи всички заявени от страните доказателствени искания. Доказателствените искания следва да са съобразени с твърденията и възраженията на страните, но с оглед на релевантните за спора факти и обстоятелства. При произнасяне по доказателствата съдът извършва проверка, както на допустимостта, така и на относимостта и необходимостта от попълване на делото с конкретни доказателствени материали.важаването или отхвърлянето на всяко едно доказателствено искане е поставено в зависимост и от твърдението на страната за установяването на кои факти се иска ангажирането му. Следователно въпросът “Правилно ли е отказал въззивния съд събирането на доказателства…? не е принципен процесуален въпрос, а отговорът му предполага обсъждане на оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на въззивния акт.
Вторият въпрос касае начина на установяване на твърдяната действителна воля на страните. Въпросът би попаднал в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, ако въззивният съд беше изключил възможността да се ангажират доказателства по възражението, независимо от вида им и от заявените конкретни обстоятелства. В случая окръжният съд не е изложил мотиви в посочения смисъл. Не е отречено правото на страната да установява допуснати в договора технически грешки, каквото е твърдението на ответника и съответно отговорът на този въпрос предполага преценка за допустимост, относимост и необходимост от исканите доказателства. Този аспект на въпроса бе обсъден от настоящия състав по повод на първото основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, втората част на въпроса за разкриване на действителната воля на страните при разпоредби в договора, които се отклоняват от общоприетото е израз на поддържаната теза, че заплащането на възнаграждение от възложителя на изпълнителя е лишено от “житейска” и “търговска” логика. Прилагането на логическите и опитните правила е част от решаващата дейност на съда и евентуалните грешки на състава имат за правна последица необоснованост на въззивното решение. Необосноваността е неправилност на обжалвания акт съгласно чл.281, т.3 ГПК, а не основание по чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска.
Разноски за настоящото производство не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 388/11.06.2009г., постановено по гр.д. № 106/09г. от Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.