О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 06.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1042 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Я. Я., [населено място] срещу решение № 2193/15.08.2018г., постановено по гр.д.№ 4557/2017г. от Софийски апелативен съд в частта за потвърждаване на решение № 3344/16.05.2017г. по гр.д.№ 15076/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените против Гаранционен фонд, [населено място] искове по чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./ за сумата, представляваща разлика между присъдените 140000 лв. до предявения размер от 300000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 13.09.2014г., ведно със законната лихва от 13.01.2015г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК.
Ответникът Гаранционен фонд оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на Гаранционния фонд на основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за причинените болки и страдания на пострадалата ищца – касатор в настоящото производство вследствие настъпило ПТП на 13.09.2014г. Отговорността на водача е установена с влязла в сила присъда на наказателен съд, като пострадалата се е возила на управлявания от виновния водач мотоциклет. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил вида и степентта на получените увреждания: счупване на страничния израстък на VІІ шиен прешлен с нарушаване целостта на коренчето, контузия на левия мишничен сплит, пълна парализа на левия горен крайник, което представлява осакатяване на лявата ръка, както и други увреждания. Преценената е продължителността на лечението, възрастта на пострадалата, свързаните с това неудобства, болките във въстановителния период и самата му трайност, стресът от преживяното и остатъчните последици за психо-емоционалното и физическо развитие, осакатяването на горния ляв крайник и икономическите условия в страната. Общият размер на обезщетението от 210000 лв. е намален с 1/3 с оглед на доказаното възражение за съпричиняване на пострадалата, определено от първоинстанционния съд, поради липсата на поставена предпазна каска. В мотивите на решението е коментирано, че съпричиняването се изразява и в пътуване с мотоциклет, управляван от пиян водач, като обезщетението би подлежало на намаляване с 50 %, но с оглед на подадената въззивна жалба само от пострадалата, първоинстанционното решение не е отменено в тази част.
Първата група въпроси, поставени от касатора като основание за допускане на касационно обжалване, са свързани с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди – как се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД и длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии; да съпостави уврежданията и да ги съобрази в тяхната съвкупност; от значение ли са лимитите на застраховане. Посочена е практика на ВКС, както и по тези въпроси е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предвид явната необоснованост на въззивното решение.
Настоящият състав на ВКС обобщава въпросите като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със съществуващата практика на ВКС.
Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправен въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предполага неправилното прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя или срещу Гаранционния фонд се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД. В цитираните от касатора ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия и други. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (решение № 88 /09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2017г. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на I т.о.). Съгласно практиката на ВКС, като например: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на II т.о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищцата, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетението е към датата на събитието, което сочи на отчитане от съда на социално-икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно на основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед доводите на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. В този смисъл не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение поради явна необоснованост на въззивното решение.
Втората група въпроси са свързани с определения размер на съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат, като касаторът е формулирал въпроси относно приетите от въззивния съд 50 % за допринасяне за събитието и вредите. Софийският апелативен съд не е намалил определеното обезщетение с 50 %, а е потвърдил първоинстанционния акт, в който съпричиняването е определено на 1/3. Въззивният съд е съобразил забраната по чл.271, ал.1, изр.2 ГПК за влошаване на положението на жалбоподателя, поради което всички изложени от състава съображения, дори да са неправилни, не са от значение за крайния резултат от спора, поради което не следва да се обсъждат като основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване не се допуска.
С оглед на направеното искане в отговора на касационната жалба касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 50 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2193/15.08.2018г., постановено по гр.д.№ 4557/2017г. от Софийския апелативен съд в частта за потвърждаване на решение № 3344/16.05.2017г. по гр.д.№ 15076/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените против Гаранционен фонд, [населено място] искове по чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./ за сумата, представляваща разлика между присъдените 140000 лв. до предявения размер от 300000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 13.09.2014г.
ОСЪЖДА Т. Я. Я., [населено място], [улица], офис 10 да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], [улица] сумата от 50 лв. (петдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: