О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 1218
гр. София, 05.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на трети октомври двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 4200 по описа за 2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Великотърновски университет „Св. Св. К. и М.”, [населено място] чрез адвокат С. П. срещу решение № 169 от 15.04.2013 година по гр. дело № 234/2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново.
Ответникът проф. д-р А. Х. Д. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адвокат А. М. излага становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното решение е отменено решение № 22 от 04.01.2013 г. по гр. дело № 2365/2012 г. на Великотърновски районен съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен иск, предявен от А. Д. против Великотърновския университет „Св. Св. К. и М.”, [населено място] за отмяна на заповед № РЗ – 549/03.04.2012 г. на ректора на университета за налагане на наказание по чл. 188, т. 2 КТ, като са присъдени разноски в полза на ищеца. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че нарушенията – непровеждане на лекции на 4, 5 и 6 февруари 2012 г. от ищеца не е доказано. Констатирано е още, че не е посочено конкретното нарушение в заповедта.
Касаторът поддържа, че с цитираното въззивно решение Окръжен съд – Велико Търново се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния материалноправен въпрос: „Представлява ли неконкретизираната и неправилна правна квалификация на дисциплинарното нарушение основание за отмяна на заповедта за неговото налагане, в случай, че същата е мотивирана и съдържа подробно фактическо описание на обстоятелствата по конкретното нарушение”. Същият се позовава на решение № 318/21.06.2010 г. по гр. дело № 120/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по чл. 290 ГПК и поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Не е налице отклонение в правните разрешения, приети във въззивното и касационното решения. В посоченото решение въззивният съд не се е произнесъл по неправилна квалификация на дисциплинарното нарушение /какъвто е въпроса, разгледан от ВКС/, а по неконкретизирана квалификация. Следователно, като неидентични, въведения от касатора и разгледания от касационния съд въпроси не могат да релевират противоречиво произнасяне. Освен това поставения от жалбоподателя въпрос, за неконкретизираната правна квалификация на дисциплинарното нарушение не е този, по който единствено са развити решаващите изводи на окръжния съд. Същият съд е приел мотиви, с които е обосновал неизвършване на описаните в обстоятелствената част на заповедта нарушения на трудовата дисциплина, т.е. в съответствие с цитираната практика е съобразил фактическото основание в заповедта, като релевантно за определяне на нарушенията. Ето защо следва да се приеме за необосновано твърдението за формиране на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационен контрол по другото поддържано основание – чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Решенията, на които се позовава касатора /решение по гр. дело № 1235/2002 г. и решение по гр. дело № 2777/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 218, ал. 1, б. „а” ГПК – отм./ съдържат произнасяне по въпроса, на който е даден отговор в цитираното по – горе касационно решение по чл. 290 ГПК, с което е уеднаквена практиката по него, т.е. решението по чл. 290 ГПК е съдебния акт, източник на задължителната съдебна практика, но както с това решение, така и с предхождащите го решения по ГПК – отм., съставите на ВКС са се произнесли по въпрос, различен от разгледания от въззивния съд. По вече изложените съображения не е налице противоречие между разрешенията във въззивното решение и решенията на ВКС. С другите две решения – по гр. дело № 234/2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново и по гр. дело № 5873/2010 г. на Софийски градски съд страната не обосновава наличието на основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като първият по реда на изброяване съдебен акт не е приложен, а за втория липсват данни да е влязъл в сила. За да е налице противоречие в разрешенията на въззивния съд и Софийски градски съд, решението на Софийски градски съд трябва да е влязло в сила, обстоятелство, което се доказва от касатора, а в случая той не го е установил. С решението по гр. дело № 11/2013 г. на Пазарджишки окръжен съд не е обосновано основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, тъй като липсват данни да е влязло в сила, а и в него се третира проблематика, по която практиката е уеднаквена с решение по гр. дело № 120/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и по твърденията за отклонение в разрешенията, приети от въззивния съд трябва да се има предвид вече изложеното във връзка с това касационно решение.
Като процесуалноправен касаторът е определил следния въпрос в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: „Необходимо ли е при даване на вяра на едни свидетелски показания за сметка на други, при условие, че и двете групи свидетели се намират в условия на зависимост спрямо страните по делото, съдът да мотивира решението си”. Въпросът е квалифициран като основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и е свързан с твърдението на страната за противоречие с правните разрешения в решение по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., тъй като въззивния съд не бил изложил „сериозни и аргументирани мотиви” за това да не даде вяра на показанията на свидетеля М., а в касационното решение било прието, че при съществени противоречия в показанията на две групи свидетели, съдът следвало „да ги анализира детайлно и да мотивира защо дава вяра на едни или други свидетели”. Въпросът, по който се е произнесъл ВКС в цитираното решение е за това, на коя група свидетели съдът следва да основе крайните си изводи- на тази, която макар и да не е на очевидци, явно е заинтересована от изхода на спора или на втората група, която може да свидетелствува и за придобити по косвен път данни за релевантни за делото факти. Както се вижда от съдържанието двата въпроса не са идентични. ВКС е дал отговор на въпрос, третиращ хипотеза, при която само едната от двете групи свидетели е заинтересована от изхода на делото, докато поставения от касатора въпрос засяга хипотеза, при която и двете групи свидетели са заинтересовани. Противоречивото произнасяне по правни въпроси на въззивния съд спрямо задължителната и казуална практика предпоставя идентичност на въпросите, каквато в случая липсва. На следващо място отклонение от практика по въпроса за обсъждане показанията на две групи свидетели, които излагат противоречиви показания не е обосновано, тъй като въззивният съд е обсъдил и двете групи свидетели, а доколко това обсъждане е „формално”, т.е. дали окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила е въпрос, относим към касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, който не се разглежда в производство по чл. 288 ГПК и с въвеждането на която не може да се обоснове наличието на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
В приложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се сочи въпроса, с който се касаторът свързва същото. Но дори и да се приеме, че основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК се отнася до двата въпроса, в изложението не са обосновани допълнителните основания по нормата, като не е посочена практиката, която според касатора е неправилна или неактуална или конкретните норми, които са непълни, противоречиви или неясни, за да се създаде практика по прилагането им в какъвто смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 4. Ето защо следва да се приеме, че и това основание не е обосновано, като предпоставка за допускане на касационно обжалване. ВКС не е длъжен и не може да извежда правните въпроси от твърденията на касатора, от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба /в този смисъл са разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК /.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за настоящето производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 150 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 169 от 15.04.2013 година по гр. дело № 234/2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА Великотърновски университет „Св. Св. К. и М.”, [населено място] да заплати на А. Х. Д. направените за настоящето производство разноски в размер на сумата 150 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: