5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№125
С..24.02. 2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 763/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма],[населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 56 от 11.05.2010 г. по в.т.д.№ 103/2010 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 532/22.12.2009 г. по т.д. № 741/2009 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която са уважени исковете по чл.226, ал.1 КЗ на В. М. И. – за сумата 50 000 лв. и на Е. И. Й. – за сумата 60 000 лева, както и в частта, с която на всички ищци са присъдени законни лихви върху главниците, считано от увреждането – 14.03.2006 г., до окончателното им изплащане.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяната му. Счита се, че присъденото на посочените ищци обезщетение за неимуществени вреди не намира опора в събраните по делото доказателства и не е обосновано защо е определен по-висок размер на обезщетението в сравнение с присъденото на останалите двама ищци – деца на починалата С. И.. По отношение началната дата на обезщетението за забава се поддържат доводи за допуснато нарушение на чл.223, ал.2 КЗ.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че при постановяване на решението въззивният съд, в отклонение от практиката на съдилищата, се е произнесъл по обуславящ изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с началния момент, от който застрахователят дължи обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД, в размер на законната лихва, върху обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди по предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ и дали е приложима разпоредбата на чл.84, ал.3 ЗЗД – от датата на увреждането, или е приложима разпоредбата на чл.223, ал.2 КЗ – от съобщаването. В подкрепа на поддържаното основание за достъп до касационно обжалване по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, са приложени Решение № 1271 от 18.07.2008 г. по гр.д.№ 215/2008 г. на Окръжен съд – Пловдив и Решение по гр.д.№ 913/2008 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
Ответниците по касация – В. М. И., Ясен В. И., М. В. М. и Е. И. Й., чрез процесуалния си пълномощник, считат, че не е налице основание за допускане на обжалването, а по същество решението в обжалваните части е правилно. Съображенията са изложени в отговор, подаден по реда на чл.287 ГПК
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение Апелативен съд – Варна е приел за доказани фактите за настъпилото, по вина на Б. К., на 14.03.2006 г. пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е причинена смъртта на С. И. – съпруга на първия ищец, майка на втория и третия ищец и дъщеря на Е. Й.. На основание чл.300 ГПК е съобразено задължителното за гражданския съд споразумение по приложеното НОХД № 701/2007 г. на Окръжен съд – Варна относно факта на извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. За безспорно е прието и обстоятелството, че е налице застрахователно правоотношение по полица „Гражданска отговорност” между виновния за произшествието водач и [фирма]. При наличието на предпоставките на чл.226 ТЗ за ангажиране отговорността на застрахователя за покриване деликтната отговорност на застрахования за причинени от него на трети лица неимуществени вреди, въззивният съд, след преценка на доказателствения материал по спора и препращайки към мотивите на първостепенния съд, е направил извод, че по справедливост, за репариране на претърпените от В. И. и Е. Й. страдания, свързани със смъртта на С. И., са необходими съответно 50 000 лв. и 60 000 лева. По съображения, че в отношенията с пострадалите застрахователят отговаря вместо застрахования за причинените от него вреди в резултат на деликт, решаващият съд е определил датата на увреждането за начална дата, от която се дължи обезщетение за забава върху всички присъдени главници. Като неоснователно е преценено възражението на застрахователното дружество за приложимост на чл.223, ал.2, изр.2 КЗ. Според съда, тази хипотеза е приложима при регресния иск на застрахователя срещу застрахования, вкл. и за платените лихви за забава, съответстващи на периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелствата по чл.224, ал.1 КЗ от застрахования, както и предвид изричното изключване на възражението по чл.224, ал.1 КЗ от кръга на възраженията, които застрахователят може да прави при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ чл.226, ал.2 КЗ/.
Въззивният съд е констатирал, че в частта, с която застрахователят е осъден да заплати на ищците Ясен В. И., М. В. М. по 40 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди, както и в отхвърлителните части, първоинстанционното решение е влязло в сила.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос, свързан с определянето на началната дата, от която застрахователят дължи обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 ЗЗД, е значим за изхода на делото по обусловените искови претенции на четиримата ищци/сега ответници по касация/. Независимо от доказаността на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация, не е налице допълнителното основание по т.2, а именно противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата. Представените с касационната жалба решения на първоинстанционни съдилища не могат да се преценяват, тъй като липсват данни за влизането им в сила. От друга страна, доколкото е съществувала противоречива съдебна практика по посочения правен въпрос, тя следва да се счете за преодоляна с постановените по новия съдопроизводствен ред решения на ВКС, Търговска колегия, второ отделение: Р.№ 97 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 745/2008 г., Р.№ 6 от 28.01.2010 г. по т.д.№ 705/2009 г., Р. № 72 от 30.04.2009 г. по т.д.№ 475/2008 г., Р. № 175 от 28.10.2010 г. по т.д.№ 54/2010 г., Р. № 200 от 22.11.2010 г. по т.д.№ 84/2010 г. и др. Даденото от въззивния съд разрешение по този правен въпрос, с което е потвърдено и становището на първата инстанция, напълно съответства на цитираната задължителна практика на ВКС, която е публикувана и в правно-информационните системи. Това обуславя и неоснователността на искането за допускане на касационно разглеждане на делото.
В останалата обжалвана част – по отношение размерите на присъдените на В. И. и на Е. Й. обезщетения за неимуществени вреди в размери над 40 000 лева, съответно да присъдените 50 000 лв. и 60 000 лв., касаторът не е формулирал правни въпроси, обуславящи изхода на делото. Такива въпроси не се съдържат нито в жалбата, нито в изложението на основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид дадените задължителни указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, касационният съдебен състав не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора и от сочените в жалбата обстоятелства. Това обуславя невъзможността за достъп до касационен контрол на въззивното решение в посочените части.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 56 от 11.05.2010 г. по в.т.д.№ 103/2010 г. на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: