4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София,13.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на eдинадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1531/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С. П.” А. – [населено място], срещу въззивно решение № 122 от 24.01.2014 г., постановено по т. д. № 2310/2013 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав. С посоченото решение, след отмяна на решение № 519 от 14.03.2013 г. по т. д. № 4359/2011 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция осъдителна част, са отхвърлени предявените от „С. П.” А. против [фирма] искове с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 14 441.59 лв. – неустойка за неизпълнение по т.2.1.1. от споразумение от 13.05.2009 г. за извършване на довършителни работи и предаване на апартаменти D5, D12, D18 и D31, и на сумата 34 730.63 лв. – неустойка за неизпълнение по т.2.1.3. от същото споразумение за извършване на довършителни работи и предаване на апартаменти С10 и С20, магазин № 7, магазин № 9 и банков салон, както и исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 3 553.24 лв. и 7 961.30 лв., представляващи обезщетения за забава върху неустойките за периодите 25.06.2009 г. – 01.11.2011 г. и 15.08.2009 г. – 01.11.2011 г.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на закона и се прави искане за наговата отмяна.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Софийски градски съд в обжалваната част и да отхвърли предявените от „С. П.” А. против [фирма] искове с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойки, уговорени в т.2.1.1. и т.2.1.3. от сключено между страните споразумение от 13.05.2009 г., Софийски апелативен съд е приел, че с клаузите на т.2.1.1. и т.2.1.3 от споразумението е постигнато съгласие ищецът, в качеството на възложител по договор за изработка, да бъде обезщетен с претендираните неустойки в случай, че до изтичане на определения в договора срок е налице пълно неизпълнение на поетите от ответника – изпълнител задължения за изграждане и предаване на възложените за строителство обекти. Тълкувайки посочените клаузи, въззивният съд е достигнал до извод, че предвидените с тях неустойки имат компесаторен характер, за което сочи уговарянето им като глобални суми за неизпълнение на строителни работи в няколко обекта и в размери, съвпадащи с размера на договорените възнаграждения за извършване на СМР в съответните обекти. Като е съобразил установените по делото факти, че ответникът е построил и предал на ищеца всички договорени обекти и че въпреки констатациите при предаването за забава и за недостатъци при изграждането на част от обектите, ищецът е приел изпълнението, Софийски апелативен съд е направил решаващия извод, че при отсъствие на пълно договорно неизпълнение, предвидено от страните като основание за заплащане на неустойките, исковете по чл.92 ЗЗД са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Съдът е изложил съображения, че в случай на претърпени вреди от недостатъците и забавата в изпълнението ищецът – възложител е разполагал с възможност да упражни правата по чл.265, ал.1 ЗЗД, но не и с правото да търси неустойки в размер, съвпадащ със стойността на извършените и приети работи. Предвид неоснователността на главните искове по чл.92 ЗЗД, за неоснователни са счетени и акцесорните искове по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на процесуална недопустимост на въззивното решение като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. Недопустимостта е аргументирана с доводи, че при предявени с исковата молба искове за заплащане на неустойки за забава и липса на оспорване от ответника, че неустойките са уговорени за случай на забава, чрез тълкуване на клаузите на т.2.1.1. и т.2.1.3. от споразумението въззивният съд е квалифицирал неустойките като такива за пълно неизпълнение и е отхвърлил исковете с мотив за недължимост на компесаторните неустойки поради установеното по делото частично договорно изпълнение. Изложените доводи не създавата предположение за недопустимост на въззивното решение и не пораждат необходимост от допускане на касационно обжалване с цел проверка на допустимостта на решението по реда на чл.290 ГПК. Правната квалификация на спорното право е от компетентността на съда. Въззивният съд е квалифицирал претендираните с исковете неустойки като компесаторни, а не като мораторни, изхождайки от съдържанието на договорните клаузи, с които те са уговорени. Отхвърлянето на исковете по съображения за недължимост на уговорените като компесаторни неустойки – предвид липсата на пълно договорно неизпълнение като основание за заплащането им, не съставлява произнасяне по иск, различен от предявения, и не сочи на вероятна недопустимост на въззивното решение.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по формулирания в п.1 на изложението въпрос : В случаите, в които страните по предварителен договор за продажба на недвижим имот уреждат със спогодба отношенията си във връзка с неизпълнението на договора и като компеснация за изправната по предварителния договор страна е предвидено вместо изпълнението по предварителния договор длъжникът да извърши СМР на определена стойност в определен срок и при неизвършването им в договорения срок да заплати неустойка в твърд размер, при тълкуване на отношенията между страните трябва ли да се вземе предвид факта на неизпълнение на предварителния договор. Въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото, тъй като не е обсъждан при постановяване на въззивното решение. В подадената от касатора въззивна жалба до Софийски апелативен съд не се съдържат доводи, относими към посочения въпрос, което е и причината въззивният съд да не формира правни изводи в тази насока. След като не е обсъждан в решението – както твърди и самият касатор, въпросът няма обуславящо значение за изхода на делото и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Бланкетното твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не създава задължение за касационната инстанция да се произнася по допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и по въпроса допустимо ли е мораторна неустойка да бъде уговаряна в твърд размер. Така, както е поставен, въпросът не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, което изключва общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това твърдението, че въпросът е от значение за развитието на правото, не представлява надлежно въвеждане на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което изисква разрешеният с въззивното решение правен въпрос да е от значение не само за развитието на правото, но и за точното прилагане на закона.
От значение за изхода на делото е единствено въпросът за съобразяването на критериите на чл.20 ЗЗД при тълкуването на клаузите на т.2.1.1. и т.2.1.3 от споразумението от 13.05.2009 г., но той не е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД и в частност – от практиката в соченото от касатора решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ІІ т. о. Договорните клаузи, с които са уговорени неустойките, са тълкувани от въззивния съд в съответствие с критериите на чл.20 ЗЗД като е търсена действителната воля на страните, вложена в съдържанието им. Виждането на касатора, че посредством тълкуването съдът е подменил волята на страните, е израз на неговото несъгласие с извода на въззивния съд за компесаторен характер на неустойките, което не може да бъде съображение за допускане на решението до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 2310/2013 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 122 от 24.01.2014 г., постановено по т. д. № 2310/2013 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :