4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София,06.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2730/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение от 26.02.2013 г., постановено по гр. д. № 13752/2011 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение, след отмяна на решение от 26.07.2011 г. по гр. д. № 37195/2010 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма] против [фирма] и Д. З. Н. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане в размер на 10 113.48 евро по запис на заповед с падеж 25.01.2010 г., издаден на 24.03.2009 г. от [фирма] и авалиран от Д. Н., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 7511/2010 г. на Софийски районен съд, и ищецът е осъден да заплати на ответниците разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. К. навежда оплаквания срещу изводите на въззивния съд за прекратяване на договора за финансов лизинг, във връзка с който е издаден записът на заповед, вследствие подписано от страните споразумение от 30.07.2009 г. и за погасяване на обезпечените със записа на заповед договорни задължения на ответника – лизингополучател. Излага доводи, че в противоречие с разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ и с изричната уговорка в договора за дължимост на цялата лизингова цена от лизингополучателя и в случай на едностранно прекратяване на договорното правоотношение от лизингодателя поради неплащане на лизингови вноски, съдът неправилно е приел, че с връщане на лизинговата вещ автоматично е погасено задължението на лизингополучателя за плащане на остатъка от лизинговите вноски. Позовава се и на нарушение на чл.485, ал.1 ТЗ при произнасянето по иска срещу ответника – авалист.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като значим за изхода на делото е поставен следният въпрос : Предвид характера на договора за финансов лизинг, съгласно разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ, при неизпълнение на договора за финансов лизинг от страна на лизингополучателя и при едностранно прекратяване на договора от лизингодателя записът на заповед, издаден за обезпечаване на вземането на лизингодателя, обезпечава ли цялата лизингова цена по договора за финансов лизинг в случай, че с договора е сключена изрична клауза, предвиждаща това.
Ответниците по касация [фирма] със седалище в [населено място] и Д. З. Н. от [населено място] считат искането за допускане на касационно обжалване и касационната жалба за неоснователни по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, Софийски градски съд е приел, че спорното парично вземане в размер на 10 113.48 лв., произтичащото от представения в заповедното производство по гр. д. № 7511/2010 г. на Софийски районен съд запис на заповед от 24.03.2009 г., издаден от ответника [фирма] в полза на ищеца [фирма] и авалиран от ответника Д. З. Н., не съществува, тъй като е погасено изцяло чрез извършено от издателя плащане.
Съобразявайки релевираните в отговора на исковата молба относителни възражения на ответниците, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че записът на заповед е издаден във връзка със сключен между [фирма] като лизингодател и [фирма] като лизингополучател договор за лизинг № 56-OF/2008 г. от 25.02.2008 г., изменен с анекс от 06.03.2009 г., за обезпечаване на задълженията на лизингополучателя за плащане на 3 бр. лизингови вноски, всяка от които на стойност 3 371.16 евро с ДДС. По делото е представено споразумение от 30.07.2009 г., с което, след като са констатирали забава на лизингополучателя при плащането на лизингови вноски, страните по лизинговия договор са постигнали съгласие лизингополучателят да върне на лизингодателя ползвания на лизинг автобус и да заплати сумата 23 338.15 лв. с ДДС, формирана като сбор от неплатени месечни вноски за периода м. май 2009 г. – м. юли 2009 г. по издадени данъчни фактури от 20.05.2009 г., 20.06.2009 г. и 20.07.2009 г., лихви за забава и други дължими суми по договора. След анализ на споразумението във връзка със заключението на назначената във въззивното производство съдебно – счетоводна експертиза въззивният съд е преценил, че към датата на подписване на споразумението ответникът – лизингополучател е останал задължен само за посочените в него три лизингови вноски на обща стойност 10 113.48 евро с ДДС, следващи се за периода м. май – м. юли 2009 г. Като е взел предвид данните по делото, че преди образуване на заповедното производство по ч. гр. д. № 7511/2010 г. ищецът се е снабдил по две други заповедни производства със заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителни листове срещу ответниците за същото парично вземане – 10 113.48 евро, и като е съобразил констатациите в експертното заключение, че въз основа на издадените заповеди е проведено принудително изпълнение срещу ответника [фирма], в резултат на което от същия са събрани и преведени на ищеца парични суми, покриващи изцяло размера на непогасените три лизингови вноски за периода м. май – м. юли 2009 г., съдът е направил решаващия извод, че с погасяване на задължението по каузалното правоотношение е погасено и обезпечаващото го задължение на издателя по записа на заповед.
При произнасянето по иска срещу физическото лице – авалист въззивният съд е изходил от принципното разбиране, че поради самостоятелния характер на авала авалистът не е легитимиран да противопоставя на приносителя на записа на заповед основаните на каузалното правоотношение относителни възражения на издателя, след като самият той не е страна по каузалното правоотношение. Независимо от това е отхвърлил иска и срещу ответика – авалист с мотив, че пристъпването към упражняване на правата по записа на заповед при знание за извършеното преди това погасяване на задължението на издателя в резултат на предприето срещу двамата ответници принудително изпълнение съставлява злоупотреба с право от страна на приносителя, която позволява на авалиста да се брани с възражения, основани на каузалното правоотношение с издателя.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение.
К. е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпрос, който не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на делото е този правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил формирането на решаващата правна воля на съда; Въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на доказателствата, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса за връзката между записа на заповед и сключения между издателя и приносителя договор за лизинг, а в частност – и по въпроса кои конкретни задължения на лизингополучателя по договора за лизинг са обезпечени със записа на заповед, в зависимост от преценката на фактите и доказателствата по делото. Изводът, че със записа на заповед са обезпечени само три конкретни лизингови вноски, а не всички други задължения по лизинговия договор, е обусловен изцяло от анализа на писмените доказателства и на заключението на съдебно – счетоводната експертиза и от възприетата в резултат на него фактическа обстановка по спора. Изложеното сочи, че поставеният въпрос има значение за обсъждането на доказателствата и за приемането на фактическата обстановка от въззивния съд, което го прави относим към правилността на въззивното решение, не и към очертаното в чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Правилността на решението не е предмет на производството по чл.288 ГПК и въззивното решение не може да се допусне до касация по съображения, че е неправилно.
Поради значението на поставения въпрос за правилното решаване на спора по делото същият не би могъл да има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, каквито доводи поддържа касаторът.
Разноски не са претендирани от ответниците по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.02.2013 г., постановено по гр. д. № 13752/2011 г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :