О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1284
гр. София 15.11.2013 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 септември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: В. ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4017 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца С. В. С., чрез адв. Ан. М. против решение № 43/04.04.2013 г. по в.гр.дело 35/2013 г. на Видинския окръжен съд, в частта, с която е отменено решение от 02.11.2012 г. по гр. дело № 1395/2012 г. на Видинския районен съд в частта, в която [фирма] е осъден да заплати на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в качеството му на наследник на В. С. В., починал в резултат на настъпили усложнения от професионално заболяване за разликата над 6000 лв., в частта относно присъдените деловодни разноски над 900 лв. и в частта относно присъдената държавна такса и разноски за разликата над размер от 560 лв. държавна такса пред В. и за разликата над 40 лв. разноски пред В. и вместо отменената част са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в качеството на наследник на В. С. В. починал в резултат на настъпили усложнения от професионално заболяване над размер от 6000 лв. до пълния размер от 13 000 лв. и е отхвърлено искането за деловодни разноски пред В. над 900 лв. до присъдения размер от 1950 лв.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Според жалбоподателя неправилни са изводите на въззивния съд, че разпитаните по делото свидетели, посочени от него са заинтересовани от изхода на делото, че показанията им са недостоверни, че изводите на съда са логически противоречиви, че въззивният съд не може да прилага разпоредбите на чл.172 ГПК, тъй като свидетелите са разпитани от първоинстанционния съд и само този съд може да прави преценка относно прилагането на посочената разпоредба. Поддържа, че съдът не оценил справедливо стойността на един човешки живот и неговата загуба, което е нарушение на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, че не е зачетена задължителната практика по чл.290 ГПК на ВКС.
В изложението са поставени правните въпроси – 1. въпросът за обезщетяването при непозволено увреждане при професионално заболяване, възникнало при съществуващо трудово правоотношение и за правилното прилагане на чл.52 ЗЗД ,вр.чл.212 КТ, относно прилагане на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението, 2. за прилагане на нормата на чл.172 ГПК, 3. за прилагане на практиката по чл.290 ГПК от въззивните съдилища и за изпълнение на задълженията на съда, визирани в чл.130,ал.2 ЗСВ при постановяване на решението си да се съобразява и с тълкувателните решения на ВКС, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 4/1975 г., Решение на П. № 2/1995 г. по гр.дело №1/95 г. на ВС, решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС постановени по реда на ГПК/отм./ и решение на Софийски апелативен съд.
Касационна жалба е подадена и от ищцата Й. Г. В., чрез адв. Ан.М. срещу против решение № 43/04.04.2013 г. по в.гр.дело 35/2013 г. на Видинския окръжен съд, в частта, с която е отменено решение от 02.11.2012 г. по гр. дело № 1395/2012 г. на Видинския районен съд в частта, в която [фирма] е осъден да заплати на жалбоподателката обезщетение за неимуществени вреди в качеството му на наследник на В. С. В., починал в резултат на настъпили усложнения от професионално заболяване за разликата над 8000 лв., в частта относно присъдените деловодни разноски над 1040 лв. и в частта относно присъдената държавна такса и разноски за разликата над размер от 560 лв. държавна такса пред В. и за разликата над 40 лв. разноски пред В. и вместо отменената част са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в качеството на наследник на В. С. В. починал в резултат на настъпили усложнения от професионално заболяване над размер от 8000 лв. до пълния размер от 13 000 лв. и е отхвърлено искането за деловодни разноски пред В. над 1040 лв. до присъдения размер от 1950 лв.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Според жалбоподателката обжалваното решение е незаконосъобразно, тъй като не е съобразено с правото на едно увредено лице да получи справедливо обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, че по делото е изяснено обстоятелството, че жалбоподателката и покойния й съпруг са живяли в пълно разбирателство и любов повече от 40 години, че смъртта му е причинила душевни болки и страдания, които с времето стават все по-жестоки, че претърпените неимуществени вреди не се обезщетяват със сумата 8000 лв. Поддържа неправилност на изводите на въззивния съд за заинтересованост на показанията на свидетелите, поради наличие на родствени връзки и по сватовство, че не са налице доказателства от които да се приеме, че показанията на свидетелите са неверни, че изводите на въззивния съд са логически противоречиви.
В изложението са формулирани правните въпроси, посочени и в изложението на жалбоподателя-ищец С. С., които според жалбоподателката са решение при наличие на същите предпоставки, визирани в чл.280,ал.1 ГПК, каквито са посочени от С.. Цитирана е и същата практика на ВКС и на съдилищата.
Срещу постановеното решение на Видинския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението на Видинския районен съд в уважената част на предявените искове в срок е подадена касационна жалба от ответника – [фирма] [населено място], чрез адв.Пл. И.. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са формулирани въпросите – според жалбоподателя въззивният съд в противоречие със становището на ВС, изразено в решение № 227/14.05.90 г. по гр.дело № 179/90 г. на ВС IV г.о. е приел, че щом професионалното заболяване е документирано, то настъпилата смърт е пряка последица от това заболяване, че въззивният съд не прилага императивната разпоредба на чл.200 КТ и практиката на ВКС. Поддържа, че въззивният съд като е пренебрегнал императивна разпоредба на закона и практиката на ВС неправилно оставил в сила в осъдителната част първоинстанционното решение, че в производството по чл.200 КТ законът изисква да е налице причинна връзка между увреждането и настъпилата смърт и условията на работата, и тази връзка остава задължение на ищцовата страна да докаже наличието на причинната връзка макар и тази отговорност да е т.н.”безвиновна”, че възражението не е взето предвид от въззивния състав, който е преместил доказателствената тежест, която в случая тегне върху ищците. Според жалбоподателя въззивният съд не е взел предвид възражението по обстоятелство, на което се позовава ответното дружество и което е от съществено значение за правилния изход на спора, че въззивният съд е нарушил императивна разпоредба на материалния закон – чл.200, ал.3 КТ и задължителна за него практика – решение № 227/14.05.1990 г. по гр.дело № 170/90 г. на IV г.о. на ВС
Ищците като ответници по касационната жалба на [фирма] всеки от тях в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, обжалвана от ответника и за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът [фирма] не е изразил становище по касационните жалби на ищците.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл.283 ГПК от легитимирана страна и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ.
Ищците Й. Г. В. и С. В. С., като законни наследници на В. С. В., починал на 01.12.2009 г. претендират присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, последица от смъртта на наследодателя им, настъпила в резултат от непрекъснато влошаване на здравословното му състояние след установено професионално заболяване – протокол на диагностична комисия № 14/07.12.1989 г. за заболяването „бронхитис хроника”, което е признато за професионално с акт за трудова злополука № 6/17.01.1990 г., ЕР на ТЕЛК № 0876/12.05.2005 г. с призната нетрудоспособност 73% и ЕР на ТЕЛК № 0429/21.05.2007 г. потвърждаващо професионалното заболяване с призната 72% нетрудоспособност.
От фактическа страна е прието, че наследодателят на ищците В. В. е бил дългогодишен служител в ответното дружество, на длъжност „конфекционер и валцьор” в резултат на трудовата дейност заболял от хроничен бронхит и белодробен енфизем, установени и признати като професионални заболявания -Протокол на ДК № 14/07.12.1989г и с Акт за професионално заболяване № 6/15.01.1990г/.
Прието е, че с ЕР № 0876/12.05.2005 г. на ТЕЛК специализирана по белодробни болести [населено място] е констатиран ексцес – настъпили усложнения към професионалното заболяване и същото се е развило като „хронична обструктивна белодробна болест” /ХОББ/. Констатирани са и други общи заболявания „артериална хипертония ІІ степен” и „хипертонично сърце”. Призната е 73 % нетрудоспособност. С ЕР № 0429/21.05.2007г на МБАЛ [фирма] [населено място] е установено усложнение на заболяването от „Хроничен бронхит, белодробен енфизем, смесен тип дихателна недостатъчност І-ва степен” в заболяване от по-напреднал стадий „артериална хипертония-трети стадий”, „хипертонично сърце” и „исхемична болест на сърцето, ІІ ФК”.
Съдът е приел, че с влязлото в сила съдебно решение по приложеното гр.д. № 1586/2007г на Видински районен съд, ответникът [фирма] е осъден да заплати на В. С. В., починал в хода на процеса и заместен от наследниците си обезщетение за търпените от последния неимуществени вреди в размер на 5000 лв. от ексцес на посоченото професионално заболяване.
От правна страна е приет за установен фактическият състав на чл. 200 КТ, поради това, че отговорността на ответника е ангажирана с влязло в сила решение и въпросите, че наследодателят на ищците е работил в ответното дружество и, че в резултат от работата си е заболял от професионално заболяване са установени със сила на пресъдено нещо и не могат да бъдат пререшавани в настоящото производство.
Прието е, че ищците, като преки наследници на В. В. – син и съпруга могат да претендират обезщетение по чл. 200 КТ на лично основание, като увредени от смъртта на техния съпруг и баща, причинена от професионално заболяване.
Въззивният съд се е произнесъл по спорния и от съществено значение за делото въпрос за наличието на пряка причинна връзка между смъртта на наследодателя на ищците и констатираното професионално заболяване.
Взел е предвид приложеното по делото извлечение от акт за смърт № 39/02.12.2009 г., в който като причини за смъртта са посочени заболяванията исхемичен мозъчен инсулт, мозъчна атеросклероза, артериална хипертония и ХОББ /хронична обструктивна белодробна болест/. Обсъдил е приетата по делото съдебно-медицинска експертиза с в.л. д-р В. с квалификация като специалист пулмо-фтизиатър, според която признатото професионално заболяване хроничен бронхит и появилото се усложнение ХОББ са довели до тежка дихателна недостатъчност, която е в причинна връзка с възникналите по-късно сърдечни заболявания. Според същото заключение провежданото от заболелия лечение с голям брой лекарствени средства преимуществено кортизонови препарати в продължителен период от време – повече от 10 години са довели до увреждане на различни органи и най-вече сърдечно-съдовата система. Въззивният съд е обсъдил и констациите в експертните решения – ЕР на ТЕЛК № 0876 от 12.05.2005г, с което е установено прогресиране на професионалното заболяване в ХОББ с дихателна недостатъчност и констатирани други общи заболявания артериална хипертония ІІ степен и хипертонично сърце. Съобразил е и последващото ЕР на Университетска болница „МБАЛ [фирма] С. № 0429/21.05.2007 г., с което е установено обостряне на професионалното белодробно заболяване, за което освидетелстваният е лекуван амбулаторно и стационарно на поддържащо инхалаторно лечение с КС и бронходилатори. Като е преценил в съвкупност събраните по делото писмени доказателства и заключението на СМЕ въззивният съд е направил извода, че професионалното заболяване е довело до прогресивно влошаване здравето на наследодателя, който е лекуван чрез кортизонови препарати и това лечение е довело до увреждане на други органи и съпътствало появата на другите заболявания, посочени като причини в акта за смърт – исхемичен мозъчен инсулт, мозъчна артеросклероза и артериална хипертония. Прието е за установено наличието на причинна връзка между признатото на наследодателя професионално заболяване и смъртта му, тъй като белодробната болест /ХОББ/ е в основата на настъпилите увреждания на неговия организъм. Според въззивния съд изводът, че професионалното заболяване е основния фактор допринесъл за настъпилия летален изход е обоснован и с констатациите на вещото лице, според които няма данни в медицинското досие на починалия за установени заболявания -артериална хипертония и хипертонично сърце, като предхождащи признатото професионално заболяване.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от всеки от ищците съдът е взел предвид, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Прието е за безспорно, че ищците са търпели неимуществени вреди в резултат загубата на близък и скъп за тях човек – съпруг и баща. Съдът е отчел, че разпитаните свидетели по делото са в близка с ищците връзка – родствена и по сватовство и при преценка на показанията им е съобразил косвената им заинтересованост от изхода на делото. Възоснова на тях и на събраните по делото писмени доказателства съдът е приел за установено наличието на привързаност и топли взаимоотношения между починалия и неговите съпруга и син, които са го подкрепяли морално и чрез полагане на всички необходими за лечението му грижи. Прието е, че смъртта на наследодателя, макар и да не е била неочаквана и внезапна и двамата ищци трудно преодолели липсата на близкия човек и тежко преживявали неговата загуба. С оглед на тези обстоятелства съдът е направил извода, че претърпените неимуществени вреди от ищцата Й. В. справедливо ще се обезщетят със сумата от 8 000лв, а за С. С. претърпените неимуществени вреди ще се обезщетят със сумата 6000 лв. Съдът е взел предвид, че съпругата много по-трудно ще преживее загубата на човека, с когото се е предполагало, че ще сподели живота си, а синът е пълнолетен на 40 години със свое собствено семейство.
При тези съображения съдът е направил извода, че искът на Й. В. за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен за сумата 8000 лв., а искът, предявен от С. С. е основателен за сумата 6000 лв.
С оглед изхода на делото съдът се е приел, че следва да се редуцират присъдените от районния съд деловодни разноски до размер от 1040 лв. за Й. В. и 900 лв. за С. С. съобразно уважената част на исковете, както и дължимата държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК до размер от 560 лв. и разноски до размер от 40 лв. пред районния съд.
Приел е, че съобразно чл. 78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски пред районния съд съразмерно на отхвърлената част на исковете – 450 лв., които следва да изплатят ищците съразмерно на отхвърлената част на претенциите им и всеки от тях дължи разноски на ответника пред районния съд в размер на 225 лв.
Като е взел предвид разпоредбите на чл.78 и сл. ГПК съдът е приел, че следва да се присъдят и разноски пред въззивната инстанция. В полза на ищците съдът е присъдил сумата 1066.67 лв. на първия ищец и 900 лв. за втория ищец. В полза на ответника съдът е приел, че следва да се присъди сумата 280 лв. – по 140 лв. дължими от всеки ищец.
По правните въпроси:
По поставените правни въпроси от ищците С. С. и Й. В..
Неоснователни са доводите на жалбоподателите-ищци за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, поставен от всеки от тях в изложението. Първият правен въпрос, поставен от всеки от жалбоподателите е с идентично съдържание. Въпросът е за обезщетяване при непозволено увреждане при професионално заболяване, възникнало при съществуващо трудовоправно отношение и за правилно прилагане на чл.52 ЗЗД, вр.чл.212 КТ, относно прилагане на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението.
С т. I от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, като вредите могат да бъдат както неимуществени, така и имуществени. Същото е разрешението на правния въпрос и в ППВС № 4/30.10.1975 г. т.6-та, според която при непозволено увреждане се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. С т. II на ППВС № 4/1968 г. е изразено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Прието е, че такива обстоятелства при причиняването на смърт са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Правният въпрос съдът е съобразил с посочената практика на ВС, съответно със становището, изразено в решение № 2/11.07.1995 г. по гр.дело № 1/95 г. на Пленум на ВС, според което деликтната отговорност по чл.45 и сл.ЗЗД и по чл.200 и сл. от Кодекса на труда задължава всеки, който виновно е причинил вреди другиму да ги обезщети в пълен обем.
В подкрепа на становището за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК жалбоподателите-ищци са цитирали решения, постановени по чл.290 ГПК – решение № 83/06.07.2009 г. по т.дело № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 194/21.06.2011 г. по гр.дело № 1248/2010 г. на ВКС, III г.о. Във всяко от тези решения, постановени по чл.290 ГПК касационно обжалване е допуснато и е дадено разрешение по правни въпроси, различни от поставения.
Цитираните от жалбоподателите решения на състави на ВКС по наказателни дела са извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Изложеното налага извода, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По поставения правен въпрос съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като както се посочи въпросът е разрешен в съответствие с така наречена задължителна практика на ВКС. Освен това цитираните решение гр.дело № 1320/12.05.2009 г. по гр. дело № 1998/2006 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ и решение № 1611/22.12.2009 г. по гр.дело № 2020/2009 г. на Софийски апелативен съд не обуславят извод за противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата, тъй като по всяко от тях и с настоящото въззивно решение съдът се е произнасял възоснова на различни факти и обстоятелства и с оглед на това правните изводи са различни.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по посочения правен въпрос по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като същият касае приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законите и обществените условия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правният въпрос, формулиран в п.2-ри от изложението. С решение № 176/28.05.2011 г. по гр.дело № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.
С решение № 542//28.03.2010 г. по гр.дело № 1767/2009 г. на ВКС IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че свидетелските показания на адвоката на работодателя следва да се преценяват съобразно с другите събрани по делото доказателства и по свободно съдийско убеждение.
С решение № 639/02.07.2009 г. по гр.дело № 2398/2008 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК е изразено становище, че нормата на чл.136 ГПК/отм./, която е възпроизведена в сега действащия ГПК в чл.172 не забранява кредитирането на показания на роднини и близки, а предвижда преценката им да става в съответствие с останалите доказателства по делото. Правният въпрос съдът не е разрешил в отклонение от цитираната практика на ВКС.
Съдът не обсъжда решение № 129/25.09.2012 г. по т.дело № 346/2011 г. на ВКС II т.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото не е дадено разрешение на поставения правен въпрос. Останалите цитирани от жалбоподателите решения са на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, като противоречивото разрешаване на правния въпрос е преодоляно с посочените решения по чл.290 ГПК на състави на ВКС.
По поставения правен въпрос не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като нормата на чл.172 ГПК е ясна и пълна и не следва да се тълкува. По приложението й е установена трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.
Не следва да се допусне касационно обжалване по въпроса, формулиран в п.3-ти от изложенията на жалбоподателите, тъй като същият не представлява правен въпрос по смисъла на тълкуването дадено в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според това тълкуване правният въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, че касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Поставеният въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи. По същността си поставеният въпрос представлява довод, изложен от жалбоподателите в подкрепа на становището за наличие на предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси, посочени по-горе.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателите-ищци.
По поставените правни въпроси от ответника [фирма]:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя [фирма] за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението. Въпросите касаят правилността на обжалваното решение и са основания за касационна отмяна по чл.281,т.1 ГПК. Съобразно тълкуването, дадено в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.гр.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който е посочен от касатора, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Всеки от въпросите, формулирани в изложението на жалбоподателя [фирма], като въпрос касаещ правилността на обжалваното въззивно решение подлежи на преценка ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В настоящото производство по чл.288 ГПК съдът преценява дали посочения правен въпрос от касатора е от значение за изхода на делото и съответно е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Както се посочи проверка за законосъобразност на обжалваното решение ще се извършва едва след като същото бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Следователно само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси, без да се обсъжда наличието на предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т. 2 ГПК.
С оглед изхода на спора направените от страните разноски за настоящото производство следва да останат в тяхна тежест.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 43 от 04.04.2013 г. по в. гр. дело № 35/2013 г. на Видинския окръжен съд по касационни жалби, подадени както следва: касационна жалба вх. № 1324/29.04.2013 г. от С. В. С. от [населено място], общ.В., [улица], чрез адв. Ан. М., касационна жалба вх. № 1326/29.04.2013 г., подадена от Й. Г. В. от [населено място], [община], [улица], чрез адв. Ан.М., касационна жалба вх. № 1458/14.05.2013 г., подадена от [фирма], чрез адв.П. И..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: