5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 175
гр. София, 04.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2817 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № по регистъра на ПОС /Плевенски окръжен съд/ – 6799/10.06.2019 г. на И. С. Б., подадена чрез адвокат В. К. против решение № 183 от 02.05.2019 година по гр. дело № 174/2019 г. на ПОС, втори въззивен граждански състав.
Ответницата – Д. Б. Ж.-Б. не е взела становище по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
Състав на ПОС е отменил решение № 253 от 08.02.2019 г. по гр. дело № 4079/2018 г. на ПРС /Плевенски районен съд/ в обжалваната част и е постановил друг правен резултат – отхвърлил е иска, предявен от И. С. Б. против Д. Б. Ж.-Б. на основание чл. 59 ЗЗД за сумата 9496.73 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 31.05.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като е осъдил И. С. Б. да заплати на Д. Б. Ж.-Б. сумата 2293.90 лв., разноски за двете инстанции. Като безспорни са признати обстоятелствата относно проведеното между страните гр. дело № 1184/2016 г., по което с влязло в сила решение от 01.05.2017 г. ПРС е уважил иск на И. С. Б. против Д. Б. Ж.-Б. по чл. 108 ЗС за ревандикиране на процесните имоти, селскостопански сгради – краварници в землището на [населено място], както и владеенето им от Д. Б. Ж.-Б. от 25.02.2011 г., когато същата е закупила тези имоти от Земеделска кооперация за производство и услуги „Д. 2001“ – в ликвидация. За безспорно е признато от съда, че след постановяване на съдебното решение по ревандикационния иск и преди влизането му в сила, на 13.04.2017 г. страните са сключили извънсъдебна спогодба, съгласно условията, на която са договорили, че спогодбата урежда изцяло и окончателно всички съществуващи правоотношения, собствеността на имотите, описани в спогодбата и паричните вземания между тях. В решението, въззивният съд е отразил записаното в т. 5 от спогодбата споразумение, че страните се съгласяват, че със сключването и подписването на въпросната спогодба и сключването на предварителен договор между И. Б. и П. Ж. за продажба на процесните имоти на последния, нямат други неуредени и непогасени вземания и задължения една към друга. За да отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, съдът е приел, че въпросът за дължимостта на обезщетение за ползването на имотите е уреден изрично в т. 4 и т. 5 на сключената извънсъдебна спогодба. Обосновано е разбирането, че процесната спогодба притежава всички характеристики на договор по чл. 365 ЗЗД, като за изясняване на съдържанието й са приложени правилата на чл. 20 ЗЗД и е констатирано, че спогодбата е действителна, обвързва страните, поради което следва да зачете материалноправният й ефект. Прието е, че ответницата с процесната спогодба е установила погасяване на своите задължения за претендирания период, като този извод е мотивиран със съображения за това, че е несъмнена волята на страните да уредят окончателно отношенията помежду си във връзка с паричните вземания.
В първата част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в която се твърди, че въззивното решение противоречи на ТР № 3/2012 г. по т. дело № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, касаторът се позовава на мотив на ПОС, съгласно който обезщетение по чл. 59 ЗЗД се дължи от момента на обявяване недействителност на сделката, с която ответницата по иска е придобила процесните имоти. Във връзка с тази част от изложението не е поставен правен въпрос, като следва да се има предвид т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно която касационният съд не е длъжен и не може служебно да извежда правният въпрос от поддържаните от жалбоподателя твърдения, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая неизпълнението на задължението от страна на касатора да посочи правен въпрос е според разясненията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Ето защо настоящата инстанция намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По следващия мотив на въззивния съд, относно наличието на извънсъдебна спогодба страната е поставила следните въпроси: „1. „Представляват ли взаимни отстъпки изявленията на страните по извънсъдебна спогодба, с предмет уреждане на определен със съдебно решение правен спор, досежно отношения извън предмета на този спор, без ясно изразена воля от тяхната страна за отказ от конкретни права и поемане на конкретни несъществуващи задължения?“; „2. Налице ли е спогодба между страните извън предмета на правния спор, когато същите не са се договорили за взаимни отстъпки извън този спор?“. Първият въпрос не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд и е изведен от становище на ответницата по иска. При разглеждане на общото основание в споменатата по – горе т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., ОСГКТК на ВКС е изяснило, че не всеки въпрос, сочен от касатора е правен въпрос. Материалноправен или процесуалноправен е въпросът, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда. Упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, настоящият състав на ВКС намира, че соченият от касатора правен въпрос не е обусловил правните изводи на съда, тъй като не е изведен от решаващите мотиви на въззивното решение. Съдът е приел, че спогодбата урежда изцяло и окончателно всички съществуващи правоотношения между страните, включително паричните вземания и задължения във връзка с ползването на процесните имоти. Не е мотивиран извод с описаното от касатора съдържание, а именно, че отсъства ясно изразена воля за отказ от конкретни права и отсъства воля за поемане на конкретни задължения. Жалбоподателя е възпроизвел във въпроса своето становище, без да съобрази разясненията на ВКС в цитираното ТР на ОСГКТК за това, че общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е правен въпрос, който се формулира единствено от решаващ мотив на въззивния съд. Становището на страната не е относимо към кръгът от обстоятелства, от които се формулира правният въпрос. За това следва да се приеме, че касаторът не е въвел правен въпрос, формиращ общо основание. Следващият въпрос има съдържание, подобно на съдържанието първия и е формиран отново от становище на ищеца, съгласно което страните по настоящия спор не са договорили взаимни отстъпки с процесната спогодба. В тази връзка трябва да се имат предвид вече изложените съображения за неотносимостта на обективираната във въпроса хипотеза към решаващите изводи на въззивния съд, а поради това и неформирането на общо основание. Цитираният въпрос не удовлетворява изискванията за общо основание. И по двата въпроса е необходимо да се посочи, че съображенията, развити по – горе, по предходната част от изложението за последицата от неизпълнение задължението на касатора да посочи правен въпрос, следва да се имат предвид и по тази част от изложението, по която макар и да са поставени въпроси поради това, че същите не удовлетворяват изискванията за общи основания, не следва да се допусне касационно обжалване, както и да се разглеждат допълнителните основания. Последните не са мотивирани както поради отсъствието на общи основания, така и поради позоваването от страна на касатора на съдебни актове, които не засягат правните разрешения, приети от окръжния съд. Решението по гр. дело № 4439/2016 г. на състав на ІV г.о. е по правен въпрос, който не е разглеждан от въззивния съд по настоящето дело, а именно – „могат ли договори за заем, които са елемент от състав на престъплението по чл. 252 НК и са сключени в нарушение на ЗДБ /отм./ и ЗКИ да породят между страните валидно облигационно правоотношение“. Следователно приетите тълкувателни изводи не са относими към спора между страните по разглеждания иск по чл. 59 ЗЗД. Позоваването на определение по гр. дело № 1135/2010 г. на състав на І г.о. на ВКС е без правно значение, тъй като актът е по чл. 288 ГПК и не съставлява съдебна практика на ВКС. Не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква страната да се позове на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или да обоснове наличието на съдебна практика, нуждаеща се от промяна, вследствие изменението на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика да аргументира необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от нея разпоредби, когато поддържа, че съдържащата се в тях правна уредба е непълна, неясна или противоречива. Мотивиране на основанието не е реализирано с изложението, като жалбоподателката не е съобразила при изготвянето му разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 183 от 02.05.2019 г. по гр. дело № 174/2019 г. на Плевенски окръжен съд, втори въззивен граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: