О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
Гр.С., 20.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.7043 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Народно читалище ”Славянска беседа 1880” срещу решение №.471/14.03.2014г. по г.д.№.4556/13г. на Софийски апелативен съд, 8с, в частта му, с която, след частична отмяна на решение от 28.08.2013г. на Софийски градски съд, І-1с., по г.д.№.46/12, предявения от [фирма] срещу Народно читалище ”Славянска беседа 1880” иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване без основание на недвижим имот е уважен за периода 4.01.07г.- 22.11.11г. общо за 29530лв., ведно със законната лихва считано от 3.01.12г. до окончателното изплащане и съответни разноски.
Ответната страна [фирма] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е предявен един главен иск с правно основание чл.59 ЗЗД – а не два отделни за времето 4.01.07г.-19.05.11г. и 20.05.11г.-22.11.11г. – както погрешно е посочил първоинстанционния съд, както и че неправилно искът за първия период е бил квалифициран по чл.73 ал.1 ЗС. Мотивирал се е, че и по отношение на първия период се претендира обезщетение за ползване без основание на собствения на ищеца имот – а не граждански добиви от вещ, собственост на ищеца, давана под наем от ответника – поради което претенцията следва да бъде квалифицирана по чл.59 ЗЗД. Посочил е изрично, че това съставлява единствения път за защита на ищцовата страна. Намерил е, че доколкото първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по заявените с исковата молба фактически твърдения и искания, неправилната квалификация е въпрос на незаконосъобразност на решението, поправима с въззивния акт, и не го прави недопустимо. Във връзка с основателността на претенцията е приел, че тя е доказана предвид установяване чрез пълно и главно доказване наличието на елементите на фактическия състав на иска по чл.59 ЗЗД – а именно – че ищецът е собственик на имота и че през целия период ответникът го е ползвал без основание. Посочил е, че размера на обезщетението съответства на средния пазарен наем и е установен с приетото и неоспорено експертно заключение. Намерил е възражението за давност за неоснователно, тъй като искът е предявен в рамките на 5-годишния давностен срок.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпро, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за изхода на делото и за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. „След като въззивният съд САС е констатирал, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск по делото с правно основание чл.73 ал.1 ЗС, следвало ли е САС да приложи разпоредбата на чл.270 ал.3 изр.3 от ГПК, според която „ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск”? – в който смисъл е цитираната практика на ВС и ВКС /т.9 ППВС 1/10.11.85г., реш.№.971/29.03.10г. по г.д.№.3930/08, ІV ГО на ВКС, реш.№.223/19.06.13 по г.д.№.1006/12, ІV ГО на ВКС/; 2 „Допустимо ли е за частта от исковия период от 4.01.07г.-19.05.11г., през който период все още не е било влязло в сила решението по ревандикационния иск на ищеца, воден по предходното дело г.д.№.1832/08 на СГС, ІVАс. /решението по което дело е влязло в сила на 19.05.11г./, да се уважи иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно – реш. №.829/21.05.84 по г.д.№.227/84г., І ГО на ВКС, реш. №.222/7.03.02г. по г.д.№.579/01г., ІV ГО на ВКС, реш.№.84/4.09.12г. по т.д.№.858//10, ІІ ТО на ВКС, т.9 ППВС №.1/28.05.79г./ – според която до уважаване на ревандикационния иск на собственика с влязло в сила решение иска за обезщетение намира своето правно основание в чл.73 ал.1 ЗС?”; 3. След като въззивният съд САС в мотивите на решението си не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводи на страните и не е направил от тях собствени изводи за конкретната фактическа обстановка, поради което не е формулирал собствени правни изводи, съобразени с нормативната уредба, нарушавайки по този начин разпоредбата на чл.235 ал.2 ГПК, подлежи ли на отмяна това негово решение, предвид практиката на ВКС: реш.№589/29.06.10г. по г.д.№.1389/09, І ГО на ВКС, реш.№.68/22.02.12г. по г.д.№.748/11г., ІІ ГО на ВКС, реш.№.401/11.01.12г. по г.д№.327811г., ІІІ ГО на ВКС, реш.№.411/27.10.11 по г.д.№.1857/10г., ІV ГО на ВКС, реш.№.344/21.09.12г. по г.д.№.862/11г., ІV ГО на ВКС/; 4.”Може ли да се уважи субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД за частта от процесния период, обхващата времето от 20.05.11г. до 20.11.11г., след като за този период ищецът е имал на разположение и е могъл да предяви иска по чл.93 ЗС, както и съответно искове по чл.55 до чл.58 ЗЗД?”. Излагат се и оплаквания, че в частта, с която въззивният съд е осъдил ответника да плати на основание чл.59 ЗЗД 27160лв. обезщетение за ползване за периода 4.01.07-28.08.13г., решението е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и въззивният съд е следвало да отмени решението и му върне делото за ново произнасяне по предявения иск – а не да го решава по същество.
Настоящият състав намира, че по отношение на първия въпрос основанието на чл.280 ал.1 ГПК не е налице. На първо място, той съдържа условие, което не е налице. В. инстанция не е приела, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Напротив, посочила е, че съдът е разгледал и се е произнесъл по заявените с исковата молба фактически твърдения и искания, но им е дал грешна правна квалификация. Именно затова е приел, че постановеното от него решение е незаконосъобразно и подлежи на отмяна и поправяне по реда на инстанционния контрол, а не е недопустимо и не следва да бъде обезсилено. Тези изводи не са в противоречие със задължителната практика на ВКС, в това число и цитираната – съгласно която правната квалификация на всеки иск се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения, а когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо – тъй като е разгледан иск на непредявено правно основание. От посоченото става ясно, че правната квалификация е свързана с допустимостта на постановеното решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес – когато се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото или извън обхвата на търсената от ищеца защита; когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му /в този смисъл и ТР 2/29.02.12г. на ОСГТК на ВКС/. Ако първоинстанционния съд се е произнесъл по фактите, но е квалифицирал иска погрешно, решението му е неправилно, а не недопустимо, и подлежи на отмяна, като въззивният съд постановява ново решение с правилната правна квалификация. Така е процедирала в настоящия случай и въззивната инстанция, съобразявайки задължителната практика на ВКС. Предвид изложеното липсва както хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и такава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – която предполага наличие на неясна или противоречива разпоредба, респективно липса на практика във връзка с тълкуването й или необходимост от осъвременяване на наличната такава /т.4 ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/.
Вторият изведен въпрос не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулирания от касатора въпрос не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен въпрос по делото, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата при решаване на спора по същество. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касация, респективно по отношение на него не са налице твърдяните основания на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Третият въпрос също не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, посочени по-горе. Разпоредбата предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, а не на въпрос към касационната инстанция подлежи ли на отмяна въззивно решение, което страда от определени пороци. В. съд не е отрекъл задължението си да процедира съобразно цитираната от касатора практика, касаеща задължението му да обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните и да формулира собствени правни изводи. Същевременно, оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила не могат да бъдат предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК – което има за цел селектиране на касационните жалби по законоустановени критерии. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед на изложеното не е налице годно общо основание за допускане на касационно обжалване и позоваването на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК е неоснователно.
Четвъртия въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване. Той също съдържа условие, което не е налице. В. инстанция не е приела, че ищецът е разполагал с други искове за защита /по чл.93 ЗС или чл.55-чл.58 ЗЗД/, но въпреки това предявеният от него иск с правно основание чл.59 ЗЗД е допустим. Напротив, изрично е посочила, че предявният иск е единствения път за защита на ищцовата страна. Предвид изложеното така изведения въпрос е неотносим към изхода на спора, респективно липсва годно общо основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Само за пълнота следва да се отбележи, че приетото от въззивния съд е в съответствие с въведеното в чл.59 ЗЗД изискване за субсидиарност на иска по чл.59 ал.1 ЗЗД и наличната задължителна практика на ВКС във връзка с приложението й /напр. ППВС №.1/28.05.79г./. Касае се за разпоредба с ясен и безпротиворечив характер, с постановена задължителна практика по прилагането й, която не се нуждане от осъвременяване. Предвид всичко изложено не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касация.
Предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Съдилищата са се произнесли по въведените с исковата молба факти и обстоятелства, като грешната квалификация на претендираното право от първоинстанционния съд, при липса на произнасяне извън диспозитивното начало, е била поправена по пътя на инстанционния контрол от въззивната инстания чрез отмяна на неправилното решение.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.471/14.03.2014г. по г.д.№.4556/13г. на Софийски апелативен съд, 8с.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: