4
4
Определение по т. д. № 1949/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1949/14 на ВКС, ТК, І-во отд. P. 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
София, 30.03.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на девети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1949 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Т. Ц. Т. от [населено място] чрез адвокат К. Н. срещу въззивно решение № 722/16.04.2014 г. по гр. д. № 4697/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 07.08.2013 г. по гр. д. № 12662/2009 г. на СГС, І г. о. – 17 състав, в отхвърлителната му част по предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 1 ЗЗД за разликата от 8 000 лв. до 30 000 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди от п. т. п. на 13.06.2009 г.
В касационната жалба на Т. Т. се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост, неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с правния въпрос, свързан с прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Постъпил е и писмен отговор от ЗД [фирма], [населено място], в който се поддържа, че касаторът не е обосновал допустимост на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата, поради правилно определяне на размера на обезщетението, с оглед принципа за справедливост и съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, Софийски апелативен съд е приел, че категорично са установени по делото елементите на фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ – наличие на увреждане от управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправно поведение и вина на водача, както и причинно – следствена връзка между деянието и причинените неимуществени вреди от удара.
По отношение на размера на определеното обезщетение, съдът е отчел характера и степента на увреждания на ищеца, периода в който е търпял болки и страдания, претърпените хирургични дентални интервенции, възстановителния период, претърпените болки по време на лечение и останалите трайни, забележими белези по лицето на пострадалия. Въззивният съд е отчел и възрастта на ищеца – 20 г. към датата на пътно-транспортното произшествие, като релевантна за размера на обезщетението и за прилагане на закрепеният в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос, свързан с прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е от значение за изхода на делото. Неговото разрешаване от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения от касатора пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, с което е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Независимо от значимостта на поставения въпрос, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради отсъствие на специфичните за основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК допълнителни предпоставки.
Не намира опора в мотивите на решението твърдението на касатора, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в противоречие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. За да определи точния паричен еквивалент на претърпените от касатора-ищец болки и страдания, въззивният съд е взел предвид не само общите критерии, които според указанията в ППВС № 4/1968 г. са релевантни за принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, но и специфичните обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието ”справедливост”.
Като съответстващо на задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тази разпоредба намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която регламентира принципа за справедливост като отправна точка при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е с установено съдържание и по приложението й съществува константна, и задължителна практика на ВС и ВКС. Дадените в ППВС № 4/1968 г. указания до съдилищата за съобразяване на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД не са изгубили значение и не се налага да бъдат изоставяни или осъвременявани поради изменения в законодателството или в обществените условия. Разликата в размера на присъжданите и на задължителната практика по прилагането обезщетения по всяко отделно дело не произтича от неточно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, а се дължи на разликата във фактите, които предопределят стойностното изражение на справедливото за всеки отделен, конкретен случай парично обезщетение. При наличието на установена по съдържание правна уредба и на задължителна практика по прилагането й, касационно разглеждане на поставения от касатора правен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване по жалбата на Т. Ц. Т. не следва да бъде допуснато.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 722/16.04.2014 г. по в. гр. д. № 4697/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: