4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
С. 12.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 21 януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 5263/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни по делото.
Ищецът Л. С. К. от [населено място], притежаващ юридическа правоспособност, обжалва въззивното решение на Русенския окръжен съд, № 273 от 10.04.2013г. по в.гр.д. № 201/2013г., с което е потвърдено решението на Русенския районен съд, № 746 от 24.04.2012г. по гр.д. № 3813/2011г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за сумата над 7657,21 лв. до пълния размер 25 000 лв. и в частта за разноските.
Ответникът С. В. К. от [населено място], притежаващ юридическа правоспособност, обжалва въззивното решение в уважената част на иска.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че по всички въпроси, отнасящи се до правилността на решението, съдът е ограничен от посоченото във въззивната жалба. При липса на конкретни оплаквания във въззивните жалби съдът не е длъжен да извършва служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение. И в двете въззивни жалби не са посочени пороци на проверяваното съдебно решение и липсват конкретни оплаквания. Допълнението към въззивната жалба на С. К. е подадено след срока за обжалване, поради което не се взема предвид от съда.
1. К. Л. К. моли да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по процесуалноправните въпроси „допустимо ли е въззивната инстанция да разгледа жалба, която не отговаря на изискванията на чл. 269 ГПК – не съдържа оплаквания относно правилността на решението или указания в какво се състои порочността на решението” и „допустимо ли е да бъде разгледано дело пред въззивната инстанция без да е редовно призована страната по делото”. Прилага определение № 374/2010г. ІІІ г.о. ВКС.
Първият от поставените въпроси е от значение за решаването на делото, но не се констатира твърдяното противоречие. С приложеното определение не е разгледана хипотезата на чл. 260, т. 3 ГПК, а най-общо е прието, че в разпоредбата на чл. 260 ГПК са определени реквизитите, които трябва да съдържа въззивната жалба, като при нередовност въззивният съд е длъжен да процедира съобразно правомощията си по чл. 262, ал. 1 ГПК. В чл. 262, ал. 1 обаче са посочени изчерпателно изискванията към съдържанието на въззивната жалба, липсата на които е основание за оставянето й без движение, и чл. 260, т. 3 ГПК не е сред тях. Това дава основание на ВКС да приема трайно и последователно, че основанията за порочността на решенията, посочени като част от съдържанието на чл. 260, т. 3 ГПК не са задължителен реквизит на редовната въззивна жалба – напр. определение № 408/27.06.2013г. по ч.гр.д. № 1314/2013г. ІV г.о. ВКС. Разпоредбата на чл. 262, ал. 1 ГПК е приложена от въззивния съд в точния й смисъл и съобразно посочената практика на ВКС. Б. жалба не е нередовна и не е имало основание съдът да я остави без движение. Предвид наличието на съдебна практика по поставения въпрос, той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Вторият от поставените въпроси не е от значение за решаването на делото, тъй като жалбоподателят е бил редовно призован за съдебното заседание пред въззивния съд чрез пълномощника си адв. К. Д.. По делото липсват данни за оттегляне на пълномощието, съобразно изискванията на чл. 35 ГПК.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Л. К..
2. К. С. К. моли да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по няколко процесуалноправни въпроса, първият от които е „допустимо ли е с устни изявления в открито съдебно заседание да се доразвива въззивна жалба, която не съдържа конкретни оплаквания, въпреки ограниченията на чл. 269 ГПК”. Въпросът е поставен във връзка с мотивите на съда, че допълнението към въззивната жалба е подадено след изтичане на срока за обжалване, поради което съдът не го взема предвид.
Въпросът е от значение за решаването на делото, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради изложените по-горе съображения по първия въпрос, поставен от жалбоподателя Л. К.. Както бе посочено бланкетната въззивна жалба не е нередовна – по нея съдът се произнася в рамките на служебната проверка за валидност, допустимост в обжалваната част и за правилност по отношение на точното приложение на императивна материалноправна норма, правната квалификация, когато служебно следи за интересите на страна по делото. Подадената след срока за обжалване допълнителна въззивна жалба е недопустима, тъй като по същество представлява нова въззивна жалба. На още по-силно основание недопустимо е устното й допълване в с.з. Както изискванията към формата и съдържанието на въззивната жалба /чл. 260 ГПК/, така и правилата относно администрирането й, изключват възможността за устно допълване на жалбата. В. съд е приложил процесуалните правила относно въззивната жалба в точния им смисъл.
На следващо място касаторът поставя въпросите допустимо ли е предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК да се обосновава в обстоятелствената си част с основания, различни от твърдените в заявлението по чл. 410 ГП; допустимо ли е предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК да се обосновава и допустимо ли е с решението си съдът да се произнася по основателността въз основа на представено ново и за пръв път в исковото производство писмено доказателство, материализиращо твърдяното вземане, като по този начин променя материалноправната характеристика на заявеното първоначално вземане; допустимо ли е даването на указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК ако исковата молба е с неясна обстоятелствена част, при условие, че неяснотата сочи на неоснователност, но са изпълнени всички изисквания на чл. 127, ал. 1 ГПК; допустимо ли е събирането на гласни доказателства въпреки нормата на чл. 164 ГПК при наличие на начало на писмено доказателство.
За установяване на противоречие в съдебната практика прилага определение № 64/8.02.2011г. по т.д. № 577/2010г. І т.о. ВКС и решение № 125/14.10.2011г. постановено по същото дело; определение № 92/18.02.2011г. по т.д. № 674/2010г. ІІ т.о. ВКС и решение № 90/27.05.2011г.; решение № 163/15.06.2011г. по гр.д. № 1536/2009г. ІV г.о. ВКС; решение № 484/11.06.2010г. по гр.д. № 375/2010г. ІV г.о. ВКС.
На първо място следва да се отбележи, че и двете въззивни жалби са бланкетни, поради което въззивният съд не е извършил проверка на правилността на първоинстанционното решение и въззивното решение не съдържа мотиви по съществото на спора, във връзка с което е последният въпрос.
ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по останалите въпроси, тъй като не се констатира твърдяното противоречие. Представените определения са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не съставляват съдебна практика, а предмет на решенията са въпроси, неотносими към поставените въпроси. С решение № 125/14.10.2011г. по т.д. № 577/2010г. І т.о. ВКС и решение № 90/27.05.2011г. по т.д. № 674/2010г. ІІ т.о. ВКС съдът се е произнесъл относно допустимостта на предявените искове – в първия случай искът е приет за недопустим, тъй като спорното право е определено чрез различни валути, а във втория случай по иск по чл. 422 ГПК ищецът е заявил неясно искане за осъждане на длъжника да заплати дължимите парични суми, предмет на издадената заповед за изпълнение. Останалите две решения са постановени по искове по чл. 26 ЗЗД като е направено разграничение кога е налице доказващо симулацията обратно писмо и кога документът представлява „начало на писмено доказателство” и е основание за допускане на свидетелски показания, чрез които симулацията може да бъде доказана.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на С. К..
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд, № 273 от 10.04.2013г. по в.гр.д. № 201/2013г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: