О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№262
София12.05. 2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 24/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. М. от гр. С., чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 143/23.09.2009 г. по гр.д. № 178 /2009 г. на Окръжен съд – Видин, с което след отмяна на решение № 30 от 16.01.2009 г. по гр.д. № 1305/2000 г. на Районен съд – Видин в частта за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, е обявен за окончателен предварителния договор от 14.02.1996 г. между ЕТ”А”, гр. В., правоприемник на ЕТ”А”, гр. В., като продавач и Р. И. П., В. К. И. и Д. И. П., като купувачи, правоприемници на И. П. И. , за покупко-продажба на апартамент № 5, ет.3 в жилищна сграда на ул.”Б” № 54, гр. В., ведно с прилежащите идеални части от правото на строеж, от общите части и от избеното помещение на сградата, при условие, че купувачите заплатят на продавача сумата 1 300 лв. в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. Решението е постановено при участието на третото лице помагач – М. М.
В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Счита се за неправилен изводът, че собственик на процесния апартамент е продавачът по предварителния договор – Е. „Анкона – 92- О. М. , тъй като правото на строеж за сградата е учредено на физическото лице О. М. , а съпругата на последния не е страна по предварителния договор и не е дала съгласие за сключване на окончателен договор, налице е абсолютна пречка за обявяването му за окончателен. Според жалбоподателката въззивният съд не е отчел липсата на индивидуализация на обекта, предмет на предварителния договор и липсата на декларация от страна на продавача по чл.264 ДОПК.
В изложението на основанията за допускане касационно обжалване на решението се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси : относно тълкуването на договорите; дали се изисква съгласието на другия съпруг при сключване на предварителен договор за продажба на недвижим имот; валиден ли е предварителен договор, сключен от продавач-обещател, без последният да е носител на съответното вещно право; има ли договорът годен предмет, ако е посочена улица и номер на апартамента и етажа; следва ли съдът да събере доказателства съгласно чл.264 ДОПК за това дали продавачът дължи данъци и други публични задължения към държавата и общините. По тези въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона. Цитирани са и са представени: ТР № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС; Р. № 451/19.01.2004 г. І г.о., Р. № 339/09.05.2006 г., ІІ г.о., Р. № 196/08.04.2009 г., ІІ г.о., Р. № 1352/24.02.2009 г.ІІ г.о., Р. № 451/19.01.2004 г., І г.о.
Ответниците по касация: Р. И. П., Д. И. П. и В. К. И., чрез процесуалния си пълномощник, твърдят, че посочените от жалбоподателката процесуалноправни и материалноправни въпроси не са конкретизирани с оглед допълнително поддържаните предпоставки по т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно разглеждане на делото. По същество считат жалбата за неоснователна, с искане за присъждане на разноски.
Ответницата по касация Т. Е. М., чрез процесуалния си пълномощник, счита за правилни мотивите на въззивния съд, че построените от О. М. жилища не са съпружеска имуществена общност и поради това тя не е пасивно легитимирана по предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С постановеното от Видинския окръжен съд решение е прието, че са налице изискуемите предпоставки за обявяване за окончателен на сключения на 14.02.1996 г. предварителен договор – писмена форма на предварителния договор, съдържащ съществените условия на окончателен договор/ описание на имота и неговата цена/ и установяване правото на собственост на продавача върху имота към момента на вписване на исковата молба. При произнасяне по тези предпоставки, въззивният състав е преценил, че с договора за учредяване право на строеж и с изграждането на сградата, О. М. е придобил правото на собственост върху сградата, вкл. и върху апартамент № 5, с изключение на жилищата на втория етаж и едно от магазинните помещения, изключени от собствениците на имота при суперфицията. Предвид поетите от М. задължения по договора за отстъпване право на строеж е направен извод, че изграждането на триетажна сграда и четвърти мансарден етаж с приземни магазинни помещения не е дейност за задоволяване на семейни нужди, а търговска дейност, тъй като построяването с цел продажба е абсолютна търговска дейност – т.14 на чл.1 ТЗ, като е съобразен и презумптивния критерий по чл.286 ТЗ при определяне на суперфицията като търговска сделка. С оглед на това е изразено становището, че независимо от липсата на изрично посочване в договора за отстъпване право на строеж качеството на О. М. , той е действал в качеството си на едноличен търговец, поради което съгласно т.1, б.”а” от Тълкувателно решение № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, процесният апартамент, а и останалата част от жилищната сграда не са съпружеска имуществена общност и за разпореждането с тези имоти не е необходимо съгласието на съпруга – нетърговец. Констатирано е, че съпругата на продавача неправилно е конституирана като ответник по делото. След съпоставка на датата на вписване на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД с последващите разпоредителни сделки с процесния апартамент, съдът е счел, че те не са противопоставими на ищците, а предвид универсалното правоприемство на страна на продавача, собственик на имота към вписването на исковата молба е ЕТ”А”. По отношение съществуването на годен обект на право на собственост, предмет на разпоредителна сделка, е съобразена техническата експертиза, както и представената във въззивното производство скица от Агенция по геодезия, картография и кадастър. За неоснователно е счетено възражението, че непредставянето на декларация по чл.264 ДОПК от ответника е пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, тъй като уважаването на иска не би могло да се поставя в зависимост от поведението на ответника.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
За да е налице основание за допускане касационно разглеждане на делото е необходимо да е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК – въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, а наред с нея следва да е доказана и някоя от допълнителните предпоставки на т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Не може да се приеме, че по отношение на формулирания от жалбоподателката правен въпрос, свързан с тълкуването на предварителния договор, е налице общата предпоставка за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, при произнасяне от страна на ВКС дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода на делото е необходимо произнасянето от въззивния съд по този въпрос да е обусловило правните изводи на съда по предмета на спора. В случая това изискване не е налице, тъй като видно от решаващите мотиви на въззивната инстанция сключеният предварителен договор за продажба на недвижимия имот не е подлаган на тълкуване, съобразно критериите по чл.20 ЗЗД и предвид ясното отразяване качеството на продавача – обещател – Е. „А” същият не се е нуждаел от тълкуване в посочения в жалбата смисъл. Дори и да се приеме, че посоченият правен въпрос следва да се конкретизира служебно от настоящия състав, като се има предвид договора за суперфиция, то отново би се достигнало до същия извод, тъй като изводите на решаващия съд относно правото на собственост върху процесния имот не са в резултат на тълкуване, а на база конкретни фактически изводи и съобразяване на действащото законодателство – чл.1, ал.1, т.14 и чл.286, ал.3 ТЗ, както и задължителното нормативно тълкуване – ТР № 2/27.12.2001 г. на ОСГК на ВКС. В т.1, б.”а” от посоченото Тълкувателно решение изрично е отразено, че имотите, придобити от едноличния търговец по време на брака, чрез учредявяне право на строеж и задължение за изграждане на бъдеща сграда, принадлежат на Е. , а съгласието на съпруга – нетърговец не е необходимо при сключване на предварителен договор и той не е легитиран като страна по предявен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. По делото липсват данни за отклонение от задължителните постановки, дадени в Тълкувателното решение, поради което не би могъл да се счете за основателно твърдението, че е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Останалите материалноправни въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК всъщност възпроизвеждат поддържаните в жалбата основания за неправилност на въззивното решение. С оглед указанията по приложение на процесуалния закон в ТР № 1/2010 г. в стадия по селекция на касационните жалби не би могла да се преценява законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия въззивен състав.
Що се отнася до въпроса доколко съдът, произнасяйки се по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, следва да събере доказателства относно обстоятелството дължи ли продавачът данъци и други публични задължения към държавата и общините, не би могло да се счете, че същият е значим за изхода на делото, с оглед неговия предмет, още повече, че при наличие на такива задължения, това се отразява в удостоверението за данъчна оценка на имота, каквото отразяване в случая липсва.
Твърдението на жалбоподателката, че разглеждането на спора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, не е мотивирано, а от друга страна не може да се счете, че е доказана тази допълнителна предпоставка. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, е необходимо правният въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение да е от значение за изхода на делото и разглеждането му да допринася за промяна на създадена неправилна съдебна практика или за осъвременяването й, както и при необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на закона – при непълнота, неяснота или противоречия в закона. По приложението на чл.19, ал.3 ЗЗД, във вр. с чл. 297-298 ГПК/отм./, чийто аналог са чл.362 – 364 ГПК е налице многобройна и непротиворечива практика, която не се нуждае от осъвременяване, а по отношение изключването на презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал.3 СК/отм./ е налице задължителна съдебна практика.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 143/23.09.2009 г. по гр.д. № 178 /2009 г. на Окръжен съд – Видин.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: