О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 277
София, 17.05. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 59/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. С. от гр. П. чрез процесуалния му представител адв. К, срещу решение № 980 от 15.07.2009 г. по гр. д. № 2463/2008 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд решение от 30.07.2008 г. по гр. д. № 2562/2004 г. е отхвърлен предявеният от Г. С. против „Д” АД иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за сумата 8 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 19.11.2001 г. пътно – транспортно произшествие.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е съобразил характера и тежестта на претърпените неимуществени вреди и в противоречие с принципа за справедливост е определил обезщетение в занижен размер. По съображения, подробно развити в жалбата, се прави искане за отмяна на решението и за уважаване на иска в пълен размер, ведно с присъждане на законните лихви и разноските за водене на делото.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се излагат твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по значим за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на чл.52 от ЗЗД, който е решаван противоречиво от съдилищата, включително от различните състави на Върховния касационен съд, и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба „Д” АД не изразява становище по допустимостта на касационното обжалване и по основателността на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
С обжалваната част на въззивното решение е отменено частично решението на първоинстанционния Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от Г. С. против „Д” АД иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за разликата над сумата 22 000 лв. до пълния размер от 30 000 лв., т. е. за сумата 8 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени в резултат на пътно – транспортно произшествие от 19.11.2001 г. За да постанови решение в посочения смисъл, въззивният съд е приел, че сумата 22 000 лв. е достатъчна за обезщетяване на понесените от ищеца – сега касатор, неимуществени вреди от произшествието. При определяне на обезщетението са съобразени всички установени по делото факти, които според задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. са релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, а именно : Характерът, броят и тежест на получените от ищеца телесни травми – пет счупвания, контузии и охлузвания по лицето и тялото; интензитетът на понесените по повод на травмите болки и страдания; проведените три хирургически операции за наместване на счупените кости; продължителността на лечението, на възстановителния период и на периода на нетрудоспособност; остатъчните последици от телесните увреждания и прогнозата за възможни бъдещи болки при натоварване на крайниците; необходимостта от нова оперативна интервенция за изваждане на остеосинтетичния материал от счупеното ляво бедро; възрастта на пострадалия; моментът на увреждането – 19.11.2001 г. Преценката на посочените обстоятелства е мотивирала извода на решаващата инстанция за неоснователност на предявения срещу застрахователя на прекия причинител на вредите пряк иск по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за разликата над сумата 22 000 лв. до пълния размер от 30 000 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение на поддържаните от касатора основания – чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, изисква решението да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил крайния изход на делото, който е решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК материалноправен въпрос, свързан с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и установения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост, несъмнено е значим за изхода на конкретното дело. Изводите на въззивния съд по приложението на нормата на чл.52 от ЗЗД са обусловили частичното отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./, с което е изпълнено същественото условие на чл.280, ал.1 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Независимо от значимостта на формулирания въпрос, касационно обжалване не следва да бъде допускано поради отсъствие на допълнителните предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, с които е аргументирано искането за достъп до касационен контрол.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК предпоставя обуславящият изхода на делото правен въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение, постановено по идентичен или сходен казус. Обезщетението за неимуществени вреди, причинени в резултат на деликт, се определя от съда по справедливост, съгл. чл.52 от ЗЗД. Според задължителните указания в т.2 на ППВС № 4/1968 г., понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в зависимост от които се определя размера на обезщетението за всеки отделен случай. Разликата във фактите, релевантни за принципа на справедливост по всяко дело, е предпоставка за съществуване на разнообразна съдебна практика при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Съобразяването на критериите за справедливост е въпрос на фактическа преценка, което прави невъзможно уеднаквяване на обезщетенията на базата на идентичност на получените от пострадалите лица увреждания или други общи факти. Именно поради това представените от касатора съдебни решения – решение от 10.05.2005 г. по гр. д. № 1523/2004 г. на Софийски градски съд, решение от 29.06.2006 г. по гр. д. № 1401/2005 г. на Софийски апелативен съд /без отбелязване, че е влязло в сила/ и решение № 170/27.03.2007 г. по т. д. № 946/2006 г. на ВКС, ІІ т. о., не могат да обосноват извод за съществуване на противоречива съдебна практика по значимия за изхода на делото правен въпрос, тъй като са постановени при конкретна фактическа обстановка, според която са присъдени и съответните обезщетения за неимуществени вреди.
Неоснователни са поддържаните доводи за допустимост на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото като единно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване е налице в случаите, при които приносът в тълкуването на правните норми осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Приложимата към спорното правоотношение разпоредба на чл.52 от ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване. Разнообразието в съдебната практика относно присъжданите обезщетения за неимуществени вреди не произтича от неясноти и затруднения в прилагането на цитираната законова норма, а от различните обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост” във всеки отделен случай. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания относно критериите, които следва да бъдат съобразявани от съдилищата при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, като тези указания не са изгубили значението си за съдебната практика. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.52 от ЗЗД като е следвал задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. по нейното приложение, поради което касационното разглеждане на поставения материалноправен въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Предвид изложените съображения, настоящият състав приема, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение по гр. д. № 2463/2008 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 980 от 15.07.2009 г., постановено по гр. д. № 2463/2008 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :