О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
гр. София, 31.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д.№3165 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Хидра Билд” ЕООД срещу решение №5297 от 03.08.2018г. по в.гр.д.№2188/2018г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-Б състав, с което е потвърдено решение №244288 от 20.10.2017г. по гр.д.№76021/2016г. на СРС, І ГО, 32 състав. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявените по реда на чл.422 ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.266 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че „Хидра Билд” ЕООД дължи на „Елма Инженеринг“ ООД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №56632/2016г., СРС, 32 състав: 24 999 лева, представляваща неплатен остатък от главница по договор за доставка и инсталационни работи, въз основа на който е издадена фактура №20000466/14.07.2016г., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 10.10.2016г. до плащането и 382.69 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 04.08.2016г.-27.09.2016г.
В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение Софийски градски съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, което води до неправилност на решението. Касаторът поддържа, че въззивният съд е оставил без разглеждане възраженията му срещу приемането на оспорени писмени документи и кредитирането на заключението на съдебно-счетоводната експертиза в първоинстанционното производство, като необосновано е приел въз основа на едностранно съставени и неподписани от възложителя документи и оспорени констатации на вещото лице, че работата, за която се претендира възнаграждение е точно изпълнена. Намира за незаконосъобразни изводите на съда относно приложението на чл.301 ТЗ и приемането без възражение на възложените работи чрез конклудентни действия. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:
1. Следва ли въззивната инстанция при съблюдаване на въведеното служебно начало и принципа на установяване на истината да обсъди всички направени възражения от касатора по отношение на приетите от първоинстанционния съд доказателства и доказателствени искания, както и да напъти в хода на съдебното производство въззивника относно доказателствената тежест предвид релевираните съображения в жалбата преди постановяване на съдебното решение?
2. Следва ли въззивната инстанция служебно да назначи опорочена в хода на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза и да разгледа повторно ангажираните от страните писмени доказателства с цел установяване на реалните обстоятелства по делото?
3. Установяването на явно неверни факти и обстоятелства в констативно-съобразителната част на съдебното решение на въззивната инстанция съставлява ли самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и респ. отмяна на очевидно неправилното решение?
Твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/13г. на ОСГТК относно даденото задължително разяснение по приложението на чл.266 ГПК, както и в решение №197 от 12.11.2012г. по т.д.№927/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение №72 от 09.07.2012г. по т.д.№398/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение №99 от 28.07.2016г. по т.д.№300/2015г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №153 от 19.12.2012г. по т.д.№1189/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. относно банковата гаранция като едностранна формална и абсолютна сделка, подчинена на Еднообразните правила за гаранциите на поискване и задължението на банката за плащане по нея. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът „Елма Инженеринг“ ООД, гр. Бургас не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, вр. чл.266 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, съдът приема, че на 11.02.2016г. между страните е сключен договор за доставка и инсталационни работи на оборудване на обект: „Изграждане на биологично стъпало с отстраняване на азот и фосфор за ПСОВ – гр. Шумен“; възложената работа е изпълнена от „Елма Инженеринг“ ООД, за което на 14.07.2016г. е подписан протокол обр.19; от изпълнителя е издадена фактура №0020000466/14.07.2016г. за „СМР по Протокол обр.19 от 14.07.2016г.“ за сумата 87 481.67 лева със срок за плащане 03.08.2016г., която е осчетоводена от възложителя /включена в дневника за покупко-продажби по ЗДДС и ползван данъчен кредит/; след погасявания /авансови плащания в общ размер от 204 221.44 лева и освобождаване на сумата 172 871.49 лева по издадената от „Първа инвестиционна банка“ АД на изпълнителя „Елма Инженеринг“ ООД банкова гаранция по договора/ остава дължима сума за възнаграждение за СМР в размер от 25 315.45 лева. Въззивният съдебен състав приема за неоснователни възраженията за неизпълнение на възложените работи по договора, като излага подробни доводи относно приемането им от възложителя без възражения. Въпреки констатираното неизпълнение на чл.7 от договора, визиращ необходимите документи за отчитане на СМР, съдът счита, че изпълнението на работата е прието с двустранно съставения протокол обр.19 за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР. Възражението, че документът е подписан от лице без представителна власт е прието за неоснователно, предвид осчетоводяването на издадената на основание този протокол фактура и липсата на незабавно оспорване по смисъла на чл.301 ТЗ. Независимо от изложеното съдът намира, че възложителят приема работата и с конклудентни действия- осчетоводяване на издадената от изпълнителя фактура за стойността на изпълнените работи /включване в дневника за покупко-продажби по ЗДДС и ползване на данъчен кредит/ и частично плащане /90 % от договорената сума/, вкл. чрез освобождаване на сумата по банковата гаранция, без да е направено възражение по отношение настъпването на условията на гаранцията.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че по първите два поставени въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първите два въпроса са поставени с оглед оплакването на касационния жалбоподател, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му относно приемане на оспорени писмени документи и кредитиране на оспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Тези твърдения не съответстват на данните по делото, тъй като въззивният съд съобразно правомощията си по чл.269 ГПК е обсъдил подробно в мотивите всички твърдения на страните и се е произнесъл по всички направени във въззивната жалба оплаквания. Писмените документи, които визира касаторът, не са оспорени като неистински /неавтентични/, а като едностранно съставени и неподписани от него, а протокол обр.19- като подписан от лице без представителна власт. Въззивният съд в съответствие с цитираната съдебна практика е приел, че макар и неподписана фактура №0020000466/14.07.2016г. е осчетоводена от възложителя /включена в дневника за покупко-продажби по ЗДДС и ползван данъчен кредит/ и може да послужи за доказателство за възникване на отразените в нея задължения. Изложил е доводи, че процесният протокол обр.19 за приемане на СМР е двустранно съставен и подписан, като жалбоподателят, в качеството му на възложител по договора, е узнал за този протокол с получаването на издадената въз основа на него фактура и не го е оспорил незабавно съгласно чл.301 ТЗ.
Заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза е оспорено с единствен довод, че вещото лице не е компетентно да установява изпълнението на възложените по договора работи. Оплакванията на касатора не отговарят на данните по делото. Задачите на съдебно-счетоводната експертиза са свързани с проверка на записванията в счетоводството на ответното дружество и установяване дали и по какъв начин е отразена фактура №0020000466/14.07.2016г., респ. ползван ли е данъчен кредит по нея, както и заприходени ли са в счетоводството фактурираните стоки и какви счетоводни операции са извършвани във връзка с тях. Вещото лице не е имало поставена задача и не е давало заключение относно изпълнението на възложените с договора СМР, а изводите на съда по отношение на този правнорелевантен факт са направени след преценка на всички доказателства по делото.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към възникване и съществуване на задължението за заплащане на договореното възнаграждение за изпълнени и приети СМР. Съдът е обсъдил подробно съдържанието на сключения между страните договор и всички съставени в негово изпълнение документи, както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза относно тяхното осчетоводяване. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Цитираната в касационната жалба съдебна практика по чл.290 ГПК относно банковата гаранция е неотносима към поставените процесуалноправни въпроси за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото.
Третият поставен въпрос относно установяването на явно неверни факти и обстоятелства в констативно-съобразителната част на съдебното решение на въззивната инстанция и съставлява ли то самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и респ. отмяна на очевидно неправилното решение не е обусловил изводите на въззивния съд и не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 ГПК. По своето естество този въпрос предполага произнасяне по оплакването за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №5297 от 03.08.2018г. по в.гр.д.№2188/2018г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-Б състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.