О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№293
гр. София, 13.04.2016
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 07.04. , две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2295/15г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на А. А. А. от [населено място] срещу решение №311 от 22.04.2015 г. постановено от ОС-Варна по гр.д. №390/2015 г., с което е отменено първоинстанционно решение № 6092 от 16.12.2014 г., постановено по гр.д. №7709/2014 г. на В. в обжалваната пред въззивния съд част, и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата от 13 546, 65 лева срещу М. Т. Т. от [населено място], претендирана като обезщетение за имуществени вреди виновно причинени от последния при настъпило на 13.06.2009 г. ПТП, които предсставляват разликата между заплатените от ищеца като лизингополучател суми по договор за лизинг № 20901/14.09.2007 г., с предмет увреденото при тотална щета МПС и получената от ищеца част от заплатеното на лизингодателя от застрахователя обезщетение по застраховка „Бонус каско”, ведно със законната лихва от 11.06.2014 г. до окончателното плащане и 4 170,09 лева-мораторна лихва за периода: 10.06.2011 г. до 10.06.2014 г..
В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.1и т.2 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна изпраща писмен отговор със становище за неоснователност. Претендира разноски пред ВКС в размер на 1500 лева-заплатено възнаграждение за адвокат.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за неоснователни двата обективносъединени иска, въззивният състав изложил следните съображения: По делото е установено, че по вина на ответника Т. е предизвикано ПТП , станало на 13.06.2009 г., вследствие на което е увредено при тотална щета МПС , предмет на договор за финансов лизинг № 20901/14.09.2007 г., по който ищецът А. А. А. е бил лизингополучател на погиналата вещ/МПС/. Застрахователят по имуществената застраховка ЗК [фирма] е заплатил на лизингодателя обезщетение за тоталната щета изразяваща се в стойността на увредения автомобил, който по силата на самия договор за лизинг е платил една част от него и на ищеца-лизингополучател . Установено е, че към датата на ПТП ищецът е бил заплатил по договора за финансов лизинг, лизинговите вноски, застрахователни премии, местен данък, такси за банкови услуги и разходи за превоз и оглед на увредения автомобил. От всички тези плащания, като пряка и непосредствена вреда в причинна връзка с противоправното деяние на ответника, съдът е признал само направените разходи за превоз и оглед на увредения автомобил в размер на 246,24 лева. За остатъка е счетено, че заплатените по договора за финансов лизинг лизингови вноски, застрахователни премии, местен данък и такси за банкови услуги не подлежат на репариране като вреди, тъй като са направени, с оглед предмета на лизинга, независимо финансов или оперативен, който съдържа и правото на лизингополучателя да ползва лизинговата вещ, от което свое право последният се е ползвал до датата на погиването й, срещу поемането в същия договор насрещно задължение за плащане на лизингови вноски, застрахователни премии, местен данък и такси за банкови услуги. Следователно: последните представляват разходи на лизингодателя, направени по силата на самия договор за лизинг, с оглед предоставяне ползването на лизинговата вещ до нейното погиване и като такива не представляват вреди произтичащи от нейното погиване и не подлежат на обезщетяване. По изложените съображения съдът е отхвърлил главния и акцесорните искове.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като значими за спора редица правни въпроси , които обобщено се свеждат до два основни такива: за преклудиране правото на ответника да прави възражения по иска след изтичане на срока за подаване отговор на исковата молба, съгласно чл. 133 ГПК и подлежат ли на репариране като вреди в пряка и непосредствена връзка с погиването на лизинговата вещ вноските на лизингополучателя към лизингодателя по договора за финансов лизинг, сключен с цел придобиване на собствеността върху същата вещ, направени от страна на първия до погиването на последната, вследствие на виновното поведение на делинквента. Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с посочената задължителна практика на ВКС – ТР №1/13 на ОСГТК на ВКС –по процесуалния въпрос и на Р № 294 от 20.04. 2010 г. по гр.д. № 670/2009 г. на Четвърто г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК и Р №733/01.11.2010 г. по в.гр.д. №483/2010 г. на ОС-Пловдив, представляващо казуална практика на съдилищата, по отношение на материалноправния въпрос.
Така формулираните правни въпроси се явяват обуславящи изхода по правния спор, с който съдилищата са били сезирани. По отношение на отговорите дадени на същите с обжалваното въззивно решение, обаче, липсва установено противоречие с посочените решения на ВКС и съдилищата, което да представлява основание за допускане до касация по смисъла на чл.280 ал.1, т.т. 1 или 2 ГПК.
Това е така, доколкото в мотивите на т.1 от ТР №1/13 на ОСГТК на ВКС ПО ТЪЛК. Д. № 4/2012 Г., ОСГТК НА ВКС по процесуалния въпрос е застъпено становището, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Такава императивна правна норма представлява и тази в разпоредбата на чл.45 ЗЗД, уреждаща фактическия състав, пораждащ отговорността при непозволено увреждане. Следователно липсва основание да се приеме,че при липса на отговор на ИМ от страна на ответника, съдът е освободен от това да субсумира установените факти под приложимата материалноправна норма.
По обобщения материалноправен въпрос: подлежат ли на репариране като вреди в пряка и непосредствена връзка с погиването на лизинговата вещ вноските на лизингополучателя към лизингодателя по договора за финансов лизинг, сключен с цел придобиване правото на собственост върху същата, направени от страна на първия до погиването на вещта, вследствие на виновното поведение на делинквента не е налице противоречие с посоченото от касатора решение по чл.290 ГПК- Р № 294 от 20.04. 2010 г. по гр.д. № 670/2009 г. на Четвърто г.о. на ВКС . Това е така, доколкото от съдържанието на това решение се установява, че касационното обжалване е било допуснато по съвсем друг въпрос : от кого се носел риска от погиването на лизинговата вещ: от лизингодателя или от лизингополучателя. От своя страна, относно Р №733/01.11.2010 г. по в.гр.д. №483/2010 г. на ОС-Пловдив , представляващо казуална практика на съдилищата няма данни да е окончателно и влязло в сила , за да се цени като практика по чл.280 ал.1, т.2 ГПК. Следователно по правните въпроси от значение за спора не се доказва наличие на някое от субсидиарните изисквания по чл.280 ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касация.
В полза на ответната страна следва да се присъдят разноските пред ВКС в размер на 1500 лева-заплатено в брой възнаграждение за адвокат, съгласно отбелязването в самия договор за правна помощ . Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация., поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №311 от 22.04.2015 г. постановено от ОС-Варна по гр.д. №390/2015 г..
ОСЪЖДА А. А. А. от [населено място] да заплати на М. Т. Т. от [населено място] сумата 1500 лева-разноски в настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.