5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 25.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 2126/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Д. Н. А., подадена чрез адвокат Н. К. и адвокат М. Н. срещу определение № 84 от 16.02.2018 г. по в. ч. гр. дело № 74/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за сезиране на касационния съд.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, ВКС в настоящия си състав взе предвид следното:
Състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 2534 от 26.10.2017 г. по гр. дело № 2285/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта с която е прекратено производството по предявения от частната жалбоподателка конститутивен иск по чл. 29 ЗЗД за унищожаване поради измама на договор за заем от 07.10.2015 г., поради неподведомственост на съда при наличие на валидна арбитражна клауза в договора. Въззивният съд е констатирал, че с договор от 07.10.2015 г., [фирма], [населено място] е предоставило в заем на Ю. А. А. 40 000 лв., като договорът е подписан и от частната жалбоподателка, задължила се солидарно със заемателя да отговаря за изпълнението на задължението му за изплащане на пълния размер на всички дължими по договора суми. Прието е за установено е, че в чл. 18 от договора страните са уговорили, всички спорове, породени от него или отнасящи се до него, включително споровете, породени или отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, както и споровете за попълване на празноти в договора или приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства да бъдат разрешавани от Арбитражен съд при Асоциация за развитие на правото, със седалище [населено място]. Въззивният съд е изложил мотиви, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ГПК страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или право по трудово правоотношение или е спор, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите /З./. Обобщено е, че в конкретния случай, спорът, с който е сезиран съдът, е имуществен и няма за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или право по трудово правоотношение. Посочено е, че заемателят по договора не придобива стоки и не ползва услуги, както и че не е страна по договор, изрично предвиден в З., както и че няма данни заемодателят да предоставя парични суми в заем в изпълнение на търговска или професионална дейност, за да се приеме, че дружеството има качество на търговец или доставчик на услуги, поради което е прието, че не са налице изключенията по чл. 19, ал. 1 ГПК за неарбитрируемост на спора. Изложени са мотиви, че арбитражното споразумение е валидно като сключено в писмена форма /част от процесния договор/ и в него ясно и недвусмислено е изразено съгласието на страните да възложат на арбитраж да решава всички спорове помежду им, възникнали от сключения договор за заем, в т.ч. за неговата действителност. Формиран е решаващ правен извод, че поради спазването на всички изисквания на чл. 7 ЗМТА арбитражната клауза обвързва страните и съда, с оглед на което при проверка на подведомствеността на спора по чл. 29 ЗЗД, първоинстанционният съд правилно е прекратил производството като неподведомствено на гражданския съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, към които като допълнително основание е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Първият въпрос – „Участието на физическо лице в лично качество като солидарен длъжник по договор за заем с предмет извън професионалната дейност па смисъла на ТЗ, изключва ли качеството потребител на същото лице по смисъла на пар. 13 от ДР на З., ако по делото няма приети доказателства, от които да е било установено, че това лице е било обвързано с ръководен или с контролен орган на страна по същия договор и ако няма доказателства, че лицето е действало в обхвата на професионалната си дейност или в качеството на регистриран търговец, вписан в Търговския регистър?“, не отговаря на характеристиките на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно същите разяснения правният въпрос трябва да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, с които се е произнесъл по предмета на делото и които са обусловили изхода на спора. Въпросът не е изведен от конкретен мотив на въззивния съд, а касае установяването на конкретни факти по делото, още повече, че същият не съобразен с начина на сезиране на съда, а произтича от конкретно становище на касатора, че солидарният длъжник по договора за заем има качеството потребител. Когато касаторът формулира въпрос, изведен от неговото становище по делото, както е в случая същият не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касационният съд селектира касационните жалби /разрешава въпроса за разглеждането им по същество/ в зависимост от конкретни критерии, един от които /общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК/ е произнасянето на въззивния съд по правен въпрос, включен в предмета на делото. Когато въпросът не е изведен от мотивите на съда, обусловили изхода на делото, както е в настоящият случай, с поставянето му не се въвежда общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата на общо основание има за правна последица недопускане на касационен контрол, без да се обсъжда приложената съдебна практика. Ето защо по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.
Вторият въпрос – „Приложима ли е подведомствеността пред арбитраж при оспорване на клауза от договор за заем, сключен с търговско дружество предвид измененията в чл. 19, ал. 1 ГПК с бр. 8 на ДВ от 2017 г. и качеството солидарен длъжник на физическото лице, сключило в лично качество процесния договор?“, отново е формулиран, без връзка с решаващите мотиви на апелативния съд. Същият отново произтича от становище на страната, че има качеството потребител, поради което и правният спор е неарбитрируем, с оглед последното изменение на чл. 19, ал. 1 ГПК и включването в изключенията на споровете, по които една от страните има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР на З.. Не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, когато поставения от касатора въпрос не произтича от мотиви на въззивния съд и не засяга развитието на процесуалното правоотношение, а третира хипотеза неотносима към делото, какъвто е цитирания въпрос. В този случай поставеният въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата на общо основание, както се посочи по – горе обуславя недопускане на касационен контрол. Поради това и по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.
Третият въпрос – „Сключеният договор за заем между солидарния длъжник, заемателя и заемодателя – търговско дружество попада ли в обхвата на закрилата по пар. 13, т. 12 от ДР на З.?“, не е третиран от въззивния съд. Поради това по него не може да се допусне касационно обжалване. И за тази част от изложението следва да се имат предвид съображенията по предходния въпрос за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване, когато по поставения въпрос няма мотивирани правни разрешения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като счита, че обжалваното определение на въззивната инстанция е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен, поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а изложените от касатора доводи са за неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 84 от 16.02.2018 г. по в. ч. гр. дело № 74/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: