2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 317
гр. София, 04.03.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 7060 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1412/03.07.2014 г., постановено по гр. дело № 1647/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд, осъдителна част, решение № 1492/26.02.2014 г. по гр. дело № 16942/2011 г. на Софийския градски съд, e уважен, предявеният от Н. М. С. срещу жалбоподателя, иск с правно основание чл. 238, ал. 1 от КЗ, като касаторът е осъден да заплати на ищцата сумата 14 500 лв. – застрахователно обезщетение във връзка със смъртта на сина й А. С. Б., причинена вследствие настъпила на 11.12.2008 г., злополука по повод изпълнение на служебните му задължения на кадрови военнослужещ, представляваща покрит риск по застрахователен договор № УД-15-6/11.03.2008 г., сключен между М… (МО) и ответното застрахователно дружество (касатора), заедно със законната лихва, считано от 09.12.2011 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, и необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: какъв е обхватът на понятието „загинал по време на военна служба”, по смисъла на чл. 249, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.), във вр. с § 1, т. 10 и т. 11 от ДР на ЗОВСРБ (отм.), и конкретно – дали смърт на военнослужещ по пътя към работното му място, е настъпила при или по повод изпълнение на служебните му задължения. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 24/13.04.2010 г. по гр. дело № 3880/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Н. М. С. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че съгласно процесния застрахователен договор № УД-15-6/11.03.2008 г., сключен между МО и ответното застрахователно дружество (касатора), последното е поело задължение да застрахова за периода 29.02.2008 г. – 28.02.2009 г. по застраховка „злополука”, настъпила при или по повод изпълнение на служебните задължения на военнослужещи; като в договора е уговорено и че при смърт, вследствие на злополука, настъпила при или по повод изпълнение на служебни задължения, застрахователят се е задължил да изплаща на законните наследници обезщетение в размер 34 000 лв. Установено е и че в изключените рискове по договора и общите условия, не фигурира хипотезата на настъпила злополука по време на обичайния път на военнослужещите при отиване към работното им място. При това съдържание на процесния застрахователен договор, въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на жалбоподателя-ответник, че смъртта на сина на ищцата, която е настъпила по време на обичайния му път към военното поделение, в което той е служил, не попада сред покритите рискове по договора – злополука и професионално заболяване, настъпили при и по повод изпълнението на служебните задължения на военнослужещите. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че независимо дали клаузата на договора ще се тълкува в контекста на дадената в § 1, т. 11 от ДР на ЗОВСРБ (отм.), дефиниция на починал по повод изпълнение на службата, когато смъртта е настъпила при действия или бездействия, които не са елемент от съдържанието на военната служба, но я предхождат или я следват по време и са в пряка причинна връзка с нея, или ще се разглежда в смисъла на чл. 55, ал. 2 от КСО – увреждане, настъпило по време на обичайния път при отиване или връщане от работното място, и в двата случая процесното събитие представлява покрит риск по договора за застраховка. По тези и други съображения, основани на съдържанието на процесния застрахователен договор, въззивният съд е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че смъртта на Б. – сина на ищцата, настъпила по пътя към работното му място, изцяло покрива визираната в § 1, т. 11 от ДР на ЗОВСРБ (отм.), хипотеза на увреждане по повод изпълнение на службата, – когато смъртта или телесните увреждания са настъпили при действия или бездействия, които не са елемент от съдържанието на военната служба, но я предхождат или я следват по време и са в пряка причинна връзка с нея, както и че това събитие представлява покрит риск по чл. 1 от застрахователния договор и ангажира отговорността на жалбоподателя-ответник да плати, предвидената в договора застрахователна сума.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Като е приел, че смъртта на сина на ищцата, която е настъпила по време на обичайния му път към военното поделение, в което той е служил, изцяло покрива визираната в § 1, т. 11 от ДР на ЗОВСРБ (отм.), хипотеза на увреждане по повод изпълнение на службата, въззивният съд е разрешил формулирания от касатора материалноправен въпрос, не в противоречие, а в пълно съответствие с посоченото от жалбоподателя, решение № 24/13.04.2010 г. по гр. дело № 3880/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В него е прието следното: Съдържанието на понятието “загинал по време на военна служба” следва да бъде съобразено с вложения от законодателя смисъл на термините “при изпълнение на службата” и “по повод изпълнение на службата”, съгласно разясненията в § 10 и § 11 от ДР на ЗОВСРБ (отм.) – военнослужещият е починал и/или претърпял телесна повреда при изпълнение на службата, когато смъртта или телесната повреда са настъпили при действия или бездействия, които образуват съдържанието на военната служба или конкретно поставена задача, а съгласно § 11, военнослужещият е починал или претърпял телесна повреда по повод изпълнение на службата, когато смъртта или телесната повреда са настъпили при действия или бездействия, които не са елемент от съдържанието на военната служба, но я предхождат или следват по време и са в пряка причинна връзка с нея. Така, съдържанието на понятието “загинал по време на военна служба” включва две хипотези: когато военнослужещият е загинал, пряко изпълнявайки военната си служба, и когато смъртта е настъпила в пряка причинна връзка с военната служба, макар и не по време на прякото й изпълнение. Изпълнението на военната служба включва действия или бездействия, които образуват съдържанието й, съгласно закона. Когато смъртта на военнослужещия не е настъпила при и по повод на военната служба – не е настъпила при изпълнение на функции, образуващи съдържанието на военната служба, или намиращи се в пряка, причинна зависимост от тези функции, не се дължи обезщетение по чл. 249, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.).
Това, че в случая по настоящото дело въззивният съд напълно се е съобразил със задължителното за него тълкуване на закона, дадено от ВКС с цитираното решение, ясно е видно и от съпоставката на двата конкретни случая – с това решение на ВКС е отхвърлен иск за обезщетение на наследниците на военнослужещ, починал при частно пътуване в почивен ден, което не е свързано с изпълнение на функциите му на кадрови военнослужещ, нито е в причинна зависимост от тези функции.
При наличието на задължителна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил при разрешаването на изведения от касатора материалноправен въпрос, и която не се нуждае от промяна или осъвременяване поради неточно тълкуване на закона, законодателни изменения или развитието на обществените отношения, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, сочените от жалбоподателя хипотези на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 2 160 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1412/03.07.2014 г., постановено по гр. дело № 1647/2014 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. М. С. сумата 2 160 лв. (две хиляди сто и шестдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.