6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
София, 18.01.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 911/2012
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 1869 от 29.08.2012 г. по ч. гр. д. № 2417/2012 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено определение от 20.02.2012 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-9 състав по т. д. № 3414/2010 г., с което е оставено без уважение възражението на дружеството-жалбоподател за неподведомственост на делото на Българския съд.
Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение, като твърди, че при постановяването му въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите, определящи международната подведомственост на съдилищата, произтичащи от производството по несъстоятелност, в резултат на което е достигнал до погрешния извод, че разпоредбата на чл. 18 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29.05.2000 г. /Регламента/ относно производството по несъстоятелност изключва приложението на чл. 649, ал. 3 ТЗ и че всякакви отменителни искове, които защитават интересите на кредиторите, могат да бъдат заведени от синдика във всяка друга държава-членка, а не в държавата, в която е открито производството по несъстоятелност. Релевирано е оплакване и за вътрешна противоречивост на изложените от решаващия състав мотиви, както и за необсъждане на всички заявени от страната възражения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата частна касационна жалба, допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърдението за противоречие в съдебната практика, обективирано според частния касатор в определение № 211 от 21.12.2011 г. по т. д. № 98/2011 г. на Сливенски окръжен съд, решение № 220 от 24.10.2011 г. по в. т. д. № 290/2011 г. на Варненски апелативен съд и определение № 145 от 30.04.2009 г. по ч. т. д. № 96/2009 г. на Бургаски апелативен съд и в обжалваното от него определение, се поддържа по отношение на въпроса: Как следва да се определи международната компетентност по отменителни искове, предявени в Република България от германски търговец в открито производство по несъстоятелност пред германски съд. Като релевантен за конкретното дело въпрос, чието решаване, предвид липсата на задължителна съдебна практика, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е поставен въпросът: Компетентен ли е съдът по несъстоятелност да разгледа отменителните искове, искове за попълване масата на несъстоятелността, свързани с производството по несъстоятелност.
Ответникът – „Виймер унд Трахте Г.” (Wiemer & Trachte G.) със седалище и адрес: Федерална Република Германия, Д. – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на частната касационна жалба, подробни съображения в подкрепа на което са развити в писмен отговор от 14.11.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно изричната норма на чл. 28 от Кодекса на международното частно право.
С обжалвания акт Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение възражението на [фирма], [населено място] за неподведомственост на Българския съд на спора за попълване масата на несъстоятелност, имащ за предмет предявен от „Виймер унд Трахте Г.” (Wiemer & Trachte G.) – в несъстоятелност, чрез синдика д-р В. А., главен иск с правно основание чл. 812 от германския Граждански кодекс и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от българския Закон за задълженията и договорите за сумата 722 025.19 лв., представляваща левовата равностойност на 369 165.62 евро, платена от германското на българското дружество, като е споделил крайния правен извод, /но не по изложените от първостепенния съд съображения/, че международно компетентен да разгледа спора, е именно Българският съд, а не Германският съд, с решение на който е открито производство по несъстоятелност на германския търговец. Според решаващия състав, разпоредбите на чл. 18 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29.05.2000 г. /Регламента/ относно производството по несъстоятелност, който именно се явява приложимият към настоящия спор нормативен акт, предоставя възможност на ликвидатора /синдика/ на обявения в несъстоятелност от Германския съд търговец да упражни на територията на Република България дадените му от Германския закон за несъстоятелността правомощия да предяви отменителен иск, свързан с несъстоятелността на дружеството. Като неоснователно въззивният съд е преценил направеното от ответника по иска възражение за приложимост на разпоредбата на чл. 649, ал. 3 ТЗ, според която отменителните искове се предявяват пред съда по несъстоятелността, като е счел, че същата има субсидиарен характер по отношение на Регламента, който, като правен акт на Общността, е задължителен и пряко приложим в държавите-членки. Не е споделено и становището на ответника по исковете, че неподведомствеността на същите на Българския съд, произтича от Решение от 12.02.2009 г. на Съда на Европейските общности, постановено по преюдициално запитване по дело № С-339/07 г. В тази връзка, съобразявайки мотивите на това решение, въззивната инстанция е посочила, че с него не е приета изключителна компетентност, а само възможност на съдилищата на държавата-членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност, да се произнасят по отменителен иск, основан на несъстоятелността и насочен срещу ответник със седалище в друга държава-членка.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на въпроса – как следва да се определи международната компетентност по отменителни искове, предявени в Република България от германски търговец в открито производство по несъстоятелност пред Германския съд – не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като същото не се доказва от представените в негова подкрепа съдебни актове. По-конкретно: Представеното от частния касатор решение № 220 от 24.10.2011 г. по в. т. д. № 290/2011 г. на Варненски апелативен съд е неотносимо към така поставения въпрос, тъй като касае различна фактическа и правна обстановка – с него съдът се е произнесъл по иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ, страни по който са две български дружества и производството по несъстоятелност по отношение на едното от тях е открито с решение на български съд, като преценката относно приложимостта на Регламент (ЕО) № 1346/2000 е единствено по отношение елементите от фактическия състав, свързани с липсата на увреждане, на презумпцията за недобросъвестност на длъжника и знанието за увреждане, но не и по отношение на това, кой е компетентният да разгледа иска съд. Определение № 145 от 30.04.2009 г. по ч. т. д. № 96/2009 г. на Бургаски апелативен съд е относимо към заявения въпрос, но даденото в него разрешение на този въпрос кореспондира напълно с разрешението, съдържащото се и в обжалваното от частния касатор определение на Софийски апелативен съд, поради което не е налице „противоречие в практиката на съдилищата” като основание за допускане на касационния контрол. Що се отнася до определение № 211 от 21.12.2011 г. по т. д. № 98/2011 г. на Сливенски окръжен съд, същото няма характер на „практика на съдилищата” съгласно разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същото не е влязло в сила – това определение е отменено с определение № 59 от 23.02.2012 г. по в. ч. т. д. № 48/2012 г. на Бургаски апелативен съд, което отново е в смисъла на обжалваното определение.
Вторият поставен от частния касатор въпрос – компетентен ли е съдът по несъстоятелност да разгледа отменителните искове, искове за попълване масата на несъстоятелността, свързани с производството по несъстоятелност – също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По отношение на този въпрос не е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е от значение за изхода на конкретното дело. Предмет на спор между страните е дали отменителните искове за попълване масата на несъстоятелността, свързани с производството по несъстоятелност, могат да бъдат разгледани от съда на друга държава-членка или компетентен за разглеждането на тези искове е само съдът на държавата-членка, който е открил производството по несъстоятелност, т. е. релевантен за допускане на касационното обжалване би бил въпросът дали съдът на държавата-членка, който е открил производството по несъстоятелност, е единствено компетентен да разгледа отменителните искове за попълване масата на несъстоятелността, свързани с производството по несъстоятелност, а не дали е компетентен изобщо, в какъвто смисъл е поставеният от частния касатор въпрос. Още повече, че така поставеният въпрос е решен по задължителен за всички национални съдилища на държавите-членки въпрос, което изключва наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С Решение от 12.02.2009 г. на Съда на Европейските общности, постановено по преюдициално запитване по дело № С-339/07 г., е прието, че с оглед поставените от законодателя цели за по-ефикасно и ефективно действие на презграничните производства по несъстоятелност и принципа за единност и координация на производствата, следва да се признае компетентността на съда на държавата, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност, да разглежда исковете, които пряко произтичат от това производство и са свързани с него, макар и ответникът да е дружество със седалище в друга държава.
Дори и да се счете за релевантен за изхода на спора, касационното обжалване не може да бъде допуснато по втория поставен въпрос, доколкото по отношение на него не са осъществени предпоставките на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само по себе си, обстоятелството, че по този въпрос липсва задължителна практика на Върховен касационен съд, не налага автоматично извод за наличие на посоченото основание. Освен, че разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29.05.2000 г. /Регламента/ относно правомощието на ликвидатора /синдика/ да завежда във всяка друга държава-членка всякакви отменителни искове за защита интересите на кредиторите е напълно ясна, от представените от самия частен касатор въззивни определения се установява и че в съдебната практика, съобразяваща цитираното по-горе решение на Съда на Европейските общности, не съществува противоречие при нейното тълкуване и прилагане.
Поради изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановения от Софийски апелативен съд акт.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1869 от 29.08.2012 г. по ч. гр. д. № 2417/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: