6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
София, 05.06.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3716/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 810 от 06.02.2013 г. по в. гр. д. № 14148/2011г. на Софийски градски съд, ІV-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № ІІ-74-150 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 9988/2010г. на Софийски районен съд, 74 състав. С първоинстанционния акт са уважени предявените от М. В. Начева от [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в полза на ищцата в размер на сумата 10 518.70 лв., представляваща неизплатени месечни възнаграждения по договор за управление от 07.07.2006 г. за периода от м. юли 2006 г. до 27.03.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.05.2009 г. – до окончателното й изплащане, както и на сумата 2 243.94 лв., представляваща законна лихва за забава върху неизплатените възнаграждения за периода от 01.08.2006 г. до 15.05.2009 г., които суми са предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 31.08.2009 г., издадена по ч. гр. д. № 25134/2009 . на СРС, 74 състав.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора, процесуални нарушения представляват: преценката на въззивния съд за характера на образуваното пред него производство като такова по чл. 258 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение, а не като производство по чл. 240 ГПК за отмяна на неприсъствено решение; необсъждане изцяло на направените възражения и представените доказателства; неотчитане на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, изразяващи се в нередовно връчване на исковата молба и доказателствата към нея, нередовно призоваване за съдебното заседание, неправилно прилагане нормата на чл. 50, ал. 4 ГПК и невръчване на препис от първоинстанционното решение. Оплакването за противоречие на въззивния акт с материалния закон е аргументирано с твърдението, че съдът е приел основателност на претенцията, без да е отчел възраженията на дружеството, че: процесният договор за управление не е подписан от неговия изпълнителен директор; през исковия период ищцата е работила единствено на трудов договор; същата не е доказала да е изпълнявала задълженията, поети с договора за управление.
К. моли за допускане на касационното обжалване с твърдението за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи ясни мотиви защо приема за правилно първоинстанционното решение и длъжен ли е във въззивното решение да обсъди релевираните във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на атакуваното първоинстанционно решение; 2. Длъжен ли е въззивният състав да извърши проверка на процедурата по връчване на исковата молба от длъжностното лице в първоинстанционното производство, както и проверка на всички действия във връзка с връчването на книжата по делото, както с оглед направените възражения, така и с оглед спазване на закона по отношение на процесуалните норми; 3. В кои случаи следва да се прилага нормата на чл. 240 ГПК, изхождайки от следните обстоятелства: А/ При постановено решение, което е обявено, че е постановено като „неприсъствено”, но без да са налице предпоставките на чл. 238 ГПК за такова решение, атакуването на такова решение следва ли да бъде по реда на чл. 240 ГПК – молба за отмяна на неприсъствено решение, след като същото не е постановено в съответствие с изискванията на чл. 238 ГПК /липсва искане от страната по делото да бъде постановено неприсъствено решение/ или това решение следва да бъде атакувано по реда на чл. 258 и сл. ГПК; Б/ Следва ли при постановено решение, което е обявено, че е постановено като „неприсъствено”, но без да са налице предпоставките на чл. 238 ГПК за такова решение, при депозиране на молба за отмяна на основание чл. 240 ГПК същото да бъде отменено единствено и само на това основание; В/ Следва ли постановено решение, което е обявено, че е постановено като „неприсъствено”, но без да са налице предпоставките на чл. 238 ГПК за такова решение, да се счита за процесуално недопустимо, респ. нищожно”. Като релевантна към поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика касаторът посочва: решение № 407 от 23.12.2011 г. по гр. д. № 1138/2010 г. на ІV г. о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 170 от 19.12.2012 г. по т. д. № 731/2012 г. на І т. о.
Ответницата по касация – М. В. Начева от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 12.06.2013 г. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С определение от съдебно заседание на 12.06.2012 г. Софийски градски съд е констатирал, че първоинстанционното решение, макар и постановено като неприсъствено, не е такова, тъй като липсва искане от страна на ищцата за постановяване на неприсъствено решение, а и в самото решение исковете са преценявани по същество, а не са преценявани предпоставките на чл. 239 ГПК. Поради това е направен извод, че подадената от [фирма], [населено място] „молба за отмяна” представлява по естеството си въззивна жалба срещу присъствено решение, която следва да се счете за подадена в срок предвид обстоятелството, че първоинстанционното решение не е връчено на страната-жалбоподател.
За да потвърди постановеното от Софийски районен съд решение по гр. д. № 9988/2010г., с което са уважени предявените от М. В. Начева от [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 286 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от представените с исковата молба доказателства се установява наличието на сключен между страните договор за управление на ответното дружество, по който същото не е изплатило на ищцата уговореното възнаграждение за процесния период. По отношение на представените от въззивника доказателства и направените възражения – за неподписване на договора от представител на търговското дружество, за липса на предпоставки за сключване на такъв договор, за неизпълнението му от страна на ищцата и за изтекла погасителна давност – решаващият състав е преценил, че същите са преклудирани и не подлежат на обсъждане поради неспазване на срока по чл. 131 ГПК. В постановеното определение от 19.11.2012 г. съдът е аргументирал извода си за отсъствие на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК за приемане на представените с въззивната жалба писмени доказателства с обстоятелството, че при първоинстанционното разглеждане на делото на ответното дружество е връчен надлежно препис от исковата молба и доказателствата по реда на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление на адреса му на управление, вписан в търговския регистър. Изразено е становището, че изпълнението на тази процедура дори не е било необходимо, а е следвало да се приложи разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, предвид отбелязването в разписката към уведомлението, че в сградата на адреса на дружеството не е имало никой. С оглед на това, като ирелевантно е счетено обстоятелството, че в двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 ГПК съдебните книжа са били получени за ответника от лице, което, според твърденията му във въззивната жалба, не е работило за него и не е било упълномощено от него. И тъй като в месечния срок от прилагане на съобщението по делото, а дори и в месечния срок след изтичане на двуседмичния срок за получаване на съдебните книжа, от ответника не е постъпил отговор на исковата молба, е направен извод, че същият не е заявил възражения и доказателствени искания срещу предявените искове в срока по чл. 131 ГПК. Като редовно по смисъла на чл. 50, ал. 2 ГПК, с оглед отбелязването в разписката към призовката, изпратена на адреса на управление на дружеството, че на адреса му няма открити служители, е преценено и призоваването на ответника за съдебното заседание по делото.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси не отговорят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, тъй като същите са относими към правилността на обжалвания въззивен акт. Първите два въпроса съдържат твърдения на касатора, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира своето решение и да изложи съображения по заявените във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Проверката на тези твърдения, обаче, е предмет на разглеждането на касационната жалба, а не на производството по допускане на касационния контрол. Освен това, по отношение на същите не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Приложената към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика е напълно неотносима към така поставените въпроси . По-конкретно: Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о. касае мотивирането на въззивния акт, когато в същия е извършено препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, докато в настоящия случай такова препращане липсва; Решение № 407 от 23.12.2011 г. по гр. д. № 1138/2010 г. на ІV г. о. съдържа произнасяне по въпроса за хипотезите, при които е допустимо призоваване на страната по телефона, каквато не е налице по настоящото дело; Решение № 170 от 19.12.2012 г. по т. д. № 731/2012 г. на І т. о. е постановено по реда на чл. 303 ГПК и поради това няма характер на задължителна съдебна практика по смисъла на разясненията по т. 2 от цитираното по-горе тълкувателно решение, а освен това извършената в него преценка за прилагане нормата на чл. 47 ГПК е при факти и доказателства, напълно различни от тези по конкретното дело.
Като неоснователно следва да бъде преценено искането за допускане на касационния контрол и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на първите два въпроса, освен че отговорът им се съдържа в самия закон (чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 273 ГПК – по въпроса за мотивиране на решението и чл. 269 ГПК – по въпроса за обема на правомощията на въззивната инстанция), отсъствието на това основание произтича и от наличието на формирана вече по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика. По отношение на третия въпрос, свързан с приложението на чл. 240 ГПК, предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са налице, тъй като в случая не се касае за приложението на посочената норма, а за извършената от решаващия състав преценка за характера на първоинстанционното решение, че същото не е неприсъствено, доколкото не са осъществени изискванията на чл. 238 ГПК за постановяване на такова – преценка, чиято правилност е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 2000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, чието заплащане е удостоверено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 0232859 от 01.06.2013г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 810 от 06.02.2013 г. по в. гр. д. № 14148/2011г. на Софийски градски съд, ІV-Г въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на М. В. Начева от [населено място],[жк], [улица], ет. 3, ап. 7 разноски по настоящото дело в размер на сумата 2 000 (две хиляди) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: