О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
София, 06.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №2637/2017 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№11221/23.6.2017 г., подадена от адв. П. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба М. А. А. Д. от [населено място], против въззивно определение №1749/25.5.2017 г. по ч.гр.д.№2557/2017 г. по описа Софийския апелативен съд, г.о., 8 състав, с което е потвърдено разпореждане от 28.3.2017 г. по гр.д.№12019/2016 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-18 състав, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател в настоящото производство за освобождаване он внасяне на държавна такса по носрещен иск.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че „първоинстанционният съд, за да постанови обжалваното определение, е достигнал до правния извод, че ищецът не следва да бъде освободен от процесуалното задължение за внасяне на дължимата държавна такса за разглеждане на предявените насрещни искове под евентуалност, тъй като в представената пред СГС Декларация за материално и гражданско състояние по чл. 83, ал. 2 ГПК, макар и под страх от наказателна отговорност, е удостоверил обстоятелството, че не притежава „фирма”, но от служебно извършената справка от ТР при АВ се установява неговото участие в седем търговски дружества.
Изяснява се, че ищецът е представил като приложение към молба от 22.02.2017 г. Декларация за имуществено състояние по реда на чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК, в която е удостоверил, че той и неговата съпруга притежават само едно жилище с площ от 46 м2 – в [населено място], но не и друго недвижимо или движимо имущество. Удостоверен е фактът, че семейството се издържа от децата на съпрузите, но не е заявено на каква сума възлиза размерът на тази месечна издръжка. Макар и в декларацията за материално и гражданко състояние, съставена от ищеца на 20.02.2017 г., да е удостоверено, че ищецът и неговата съпруга не притежават дялове в търговски дружества, при извършената и от въззивния съд служебна справка от електронния ТР при АВ се установява, че молителят е съдружник в четири търговски дружества (на част от тях е и принципал), като на шест е управител (вкл. и на първите четири). Наистина, притежаваните от него дружествени дялове са запорирани като обезпечение за точното изпълнение на породени задължения към няколко търговски дружества, но при наложен запор се запретява правната възможност на носителя на членствените права да се разпорежда с притежаваните от него дружествени дялове – арг. чл. 401 ГПК, във вр. с чл. 451, ал. 1 ГПК, но не и правото да получава дивиденти. Обстоятелството, че по фирмените дела не са представени доказателства за изпълнение на задължението да се представят за вписване в ТР при АВ на съответните годишни финансови отчети, е основание за ангажиране на административно-наказателната отговорност на органните представители на дружествата (арг. чл. 40, ал. 1 ЗТР, във вр. с чл. 5 ЗТР и чл. 15, ал. 3 ЗТР), но не представлява дори и индиция, че тези дружества не осъществяват търговска дейност, респ. че не разпределят дивиденти. От друга страна, изяснява се, че ищецът по насрещните искове е управител на новоучредено през 2016 г. търговско дружество – [фирма], като не е доказано, че то не изплаща уговорено възнаграждение на управителя по учреденото с договора за възлагане на управление по чл. 141, ал. 7 ТЗ мандатно правоотношение. Нещо повече, ищецът по насрещните искове е представляван от адвокат, като той нито твърди, нито се установява, че неговият процесуален представител се е задължил да осъществява процесуално представителство безплатно – на някои от изчерпателно изброените основания по чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което настоящата съдебна инстанция приема, че учреденото между ищеца и неговия пълномощник мандатно правоотношение е възмездно и той е имал материална възможност да заплати уговореното адвокатско възнаграждение.
В съставената от М. А. А. Д. декларация за материално и гражданско състояние по чл. 83, ал. 2 ГПК той е заявил, че месечната му издръжка се поема от неговите деца, но не е удостоверил нейния размер, поради което въззивният съд не може да прецени дали тази издръжка не е достатъчна, за да може ищецът да заплати дължимата държавна такса в размер на сумата от 1141,36 лв., респ. дали да бъде изцяло или отчасти освободен от това процесуално задължение. С оглед на така приетите за установени факти (вкл. и че молителят се представлява от адвокат, за когото липсват данни, че осъществява безплатно адвокатско представителство) и съобразно обстоятелството, че в трудоспособна възраст, без да страда от здравословни заболявания, ищецът е управител на множество търговски дружества, настоящата съдебна инстанция счита, че не е доказана твърдяната липса на достатъчно средства за заплащане на държавна такса, която не е във висок размер (1141,36 лв.).
Следователно, след като въззивният съд взе предвид всички правнорелевантни обстоятелства, регламентирани в правната норма на чл. 83, ал. 2 ГПК, достига до правния извод, че ищецът не е доказал по несъмнен начин, че не притежава достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса в размер на 1141,36 лв. за разглеждане на предявените от него насрещни установителни искове, поради което обжалваното определение като законосъобразно трябва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, частният касационен жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение като се поставят следните три въпроса: 1.Необоснованата оценка на съдебния състав на направеното искане по чл.83, ал.2 ГПК от физическо лице за освобождаване от внасяне на държавна такса по искова по искова молба представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което нарушава конституционно гарантирано право на всеки български гражданин за достъп до правосъдие ?, 2. Кой е водещият приоритет при преценка от страна на съдебния състав дали е налице обективна възможност от страна на молителя на държавната такса, определена от съда по искане по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от държавна такса ? и 3.Длъжен ли е съдът по преценка за основателност на искане по чл.83, ал.2 ГПК, отправено от физическо лице да отчита принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Европейския съюз, съответно на ефективен и справедлив съдебен процес съгласно чл.47, ал.2 и ал.3 от Х. за защита правата на човека на ЕС и чл.6 ЕКПЧОС, както и да взема предвид при произнасянето си решение по дело Ъ-279/09 от 22.120.2010 г.?
Твърди се, че обжалваното определение е решено в противоречие със задължителната практика на ВКС относно прилагането на разпоредбите на чл.83, ал.2 ГПК, които се отнасят до критериите, въз основа на които се извършва преценка дали молителят има финансова възможност да обезпечи заплащането на държавна такса и разноски по делото. Сочи се и практика на ВКС.
Като основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо поради което е процесуално допустима. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси са бланкетни. Освен това те не са съобразени с решаващите изводи на въззивната инстанция, а именно относно непосочване на твърдяната издръжка, получавана от децата му, затаяване на обстоятелството, че притежава фирми, видно от извършената служебно справка от Търговския регистър и др. подобни.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №1749/25.5.2017 г. по ч.гр.д.№2557/2017 г. по описа Софийския апелативен съд, г.о., 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: