О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
София, 24.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3213/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Б. М., срещу решение № 1464 от 27.06.2014 г. по в.т.д. № 3231/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решение № 93 от 05.06.2013 г. по т.д. № 262/2011 г. на Софийски окръжен съд за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск против [фирма] и Н. П. Й. за установяване, че ответниците дължат солидарно на [фирма] сумата от 113 252.45 лв., съставляваща част от вземане в общ размер на 1 205 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 28.12.2007 г., издаден от [фирма] и авалиран от Н. Й., за което вземане е издадена заповед № 1060 от 08.11.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1119/2011 г. на РС-Самоков, ведно със законната лихва от подаване на заявлението, с присъждане на разноски на „М. О..
В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Счита се, че въззивният съд неправилно не е изменил определението на първата инстанция относно доказателствената тежест в процеса, предвид твърденията и възраженията на страните, като е достигнал до неправилни и необосновани изводи, че ищецът следва да доказва връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение.
В инкорпорираното в жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване искането се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответниците по касация – [фирма] /сега Е./, със седалище и адрес на управление [населено място], бул.”Ц. Б. ІІІ, № 107 и Н. П. Й. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуалните си пълномощници адвокат К. Ч. и адвокат Г. П., оспорват искането за допускане на касационно обжалване, а по същество считат обжалваното въззивно решение за правилно. Подробни съображения са изложени в подаден по реда на чл.287 ГПК писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния едномесечен срок.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за недоказано твърдението на ищцовото дружество процесният запис на заповед да е бил издаден във връзка с договор № ВG 004-М/2011 от 02.03.2011 г. за наем на кофраж за обект „МОЛ- България”. Изложени са и допълнителни съображения, които са в смисъл, че дори и да се приеме наличието на такава обвързаност, обезпечителната функция на записа на заповед е ограничена до вземанията на [фирма] за стойността на отдадените под наем съоръжения и за наемната цена за ползването им/ чл.29 от общите условия/, но не се простира и върху неустойката по чл.25д от общите условия. Направен е извод за недължимост на вземането по менителничния ефект, доколкото той е използван от страна на поемателя за събиране на вземания по договор, по отношение на който, по волята на страните, не се разпростира своеобразната му обезпечителна функция. По отношение на доказателствената тежест в процеса и предметът на делото при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, въззивният съдебен състав се е позовал на т.17 от Търкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е приел, че ищецът кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При произнасяне по тези въпроси, вкл. и по повод оплакването във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция неправилно разпределение на доказателствената тежест и искане за преразглеждане на този въпрос от САС, въззивният съд е съобразил твърденията на ищеца в допълнителната искова молба и молбата-уточнение от 02.10.2012 г. затова, че процесният запис на заповед е издаден за общо обезпечение на задълженията на [фирма] по всички съществуващи и бъдещи договори между [фирма] и [фирма], вкл. и по договор № ВG 004-М/2011 от 02.03.2011 г. за дължима от [фирма] неустойка по чл.25д от ОУ, част от която е и претендираната сума от 113 252.45 лв. По отношение на тежестта на доказване, с оглед различните каузални правоотношения, които се твърдят от страните, въззивният съд/макар и в мотивите да е допуснал неточно посочване на фирмата на ищеца-поемател/ е възприел становището на първата инстанция и по реда на чл.272 ГПК е препратил към тях.
При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съдебен състав е извършил самостоятелна и цялостна преценка на доказателствения материал по делото, като е направил извод за несъществуване на менителничното вземане на ищеца-поемател по процесния запис на заповед.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ съставляващо част от жалбата/ касаторът твърди, че атакуваното решение е в разрез с трайната и задължителна практика на ВКС, с искане за неговата отмяна. Цитирани са следните решения на ВКС: решение по т.д. № 717/2008 г., решение по т.д. № 438/2011 г.; решение по т.д. № 634/2009 г.; решение по т.д. № 813/2010 г.; решение по т.д.№ 901/2009 г., определение по т.д. № 71/2011 г. и „мн.други”, която практика, обобщена от касатора е в смисъл, че „исковете по менителничния документ следва да се уважат при конкретни възражения за недължимост, ако твърденията не се докажат; липса на твърдение за каузално правоотношение и при въвеждане на твърдение за връзка на записа на заповед с каузално правоотношение, респ. изрядност по същото, но недоказване на тези твърдения”. Твърдяното от касатора противоречие между въззивното решение и посочени решения на ВКС не съставлява надлежно обосноваване на приложното поле на касационно обжалване по ал.1 на чл.280 ГПК. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които обжалването не би могло да бъде допуснато при непосочване на конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обусловило изхода на спора пред решаващата въззивна инстанция. В случая касаторът не е формулирал такъв правен въпрос, а извън правомощията на касационната инстанция е да извежда правния въпрос въз основа на поддържаните касационни оплаквания или от цитираните в изложението решения.
Дори и да се приеме, че правният въпрос е свързан с доказателствената тежест в процеса, с оглед твърденията на касатора за противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 4/2013 г., то липсват данни за допуснато от съда отклонение от задължителните постановки в т.17 от тълкувателното решение. От друга страна, тази част от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е основана изцяло на поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК, което е недопустимо, както и на твърдения на касатора за липса на въведени от него каузални правоотношения, които обаче не съответстват на данните по делото. Относно възможността за въвеждане на каузални правоотношения в допълнителната искова молба въззивното решение принципно съответства на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 191 от 14.01.2015 г. по т.д. № 3046/2013 г. , ІІ т.о./надлежно публикувано/.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Софийски апелативен съд.
При този изход на делото, основателно е искането на ответника по касация [фирма] за присъждане на разноски в размер на 4 920 лв., съобразно представените по делото доказателства за заплатеното от дружеството адвокатско възнаграждение. Липсват данни ответникът по касация Н. Й. да е понесъл разноски за настоящото производство и съответно да е заплатил такива, което обуславя неоснователност на искането му по чл.78, ал.3 ГПК.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1464 от 27.06.2014 г. по в.т.д. № 3231/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 920/четири хиляди деветстотин и двадесет/ лева разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: