О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
София, 17.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №2172/2017 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№3244/21.4.2017 г., подадена от адв. С. К. – процесуален представител на ищеца Ю. Д. К. от [населено място] бърдо, [община], област В., против въззивно определение №271/04.4.2017 г. по ч.гр.д.№156/2017 г. по описа Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено определение №166/22.02.2017 г. по гр.д.№204/2017 г. по описа на Мездренския районен съд, II-ри граждански състав, с което е прогласена на основание чл.3.1.а от Регламент(ЕО)№4/2009 на Съвета от 18.12.2008 г., относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения нза издръжка, некомпетентността на Мездренския районен съд за разглеждане на делото и производството е прекратено.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че „От данните по бракоразводното решение на ищеца и бившата му съпруга Й. И. е видно, че по време на бракоразводния процес, в чийто рамки са разрешени и въпросите относно родителските права и издръжката на родените от брака ненавършили пълнолетие деца, обичайното местопребиваването на родителите и децата е в Република Франция. С протоколно определение от 28.05.2014г. по гр.д.№ 43/2014г. на Окръжен съд-Враца, потвърдено с Определение № 558/08.10.2014 год. по гр.д.№ 4567/2014 год. на ВК, І гр.отд., производството пред въззивния съд е било спряно на основание чл. 15, т.1 б. „а” и т.4 от Регламент / ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета и чл. 229, ал.1 т.7 ГПК. Съдилищата са приели, че компетентността на българския съд да се произнесе по иска за развод произтича от чл. 3 б. „б” от Регламент / ЕО/ № 2201/2003г., тъй като и двамата съпрузи са български граждани. С оглед приетата от родителите компетентност на българския съд по молбата за развод, е възприета и компетентност на същия съд да се произнесе по родителската отговорност в рамките на бракоразводното дело, произтичаща от чл. 12 б. „а” и „б” от Регламент / ЕО/ № 2201/2003г. Доколкото обаче по делото е било установено, че децата от раждането си живеят в Република Франция и там посещават училище, Окръжен съд-Враца е възприел, че те имат особена връзка с тази държава и съдът по местожителството им в тази държава може да прецени конкретно и най-комплексно условията при които децата живеят при всеки от двамата родители, наред с родителските им качества и как да се разпредели родителската отговорност между тях, така, че да са защитени в най-голяма степен интересите на децата и да се запази връзката им с всеки от тях. Ето защо производството е било спряно на основание чл. 15, т.1 б. „а” и т.4 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета и е дадена възможност на ищцата Й.В.К. да предяви искане във връзка с родителската отговорност по отношение на малолетните деца Ж. и П. пред надлежния съд в Република Франция. Такова искане не е било предявено в определения срок, поради което Окръжен съд-Враца е упражнил компетентността си, така както е предвидена в чл. 8-14 от същия Регламент.
Така възприетата компетентност на българския съд в съответствие с чл.12, пар.1, бук.“б“ от Регламент № 2201/2003 год., при всички положения е била прекратена от момента, в който решението по гр.д. № 43/2014 год. на Окръжен съд-Враца е влязло в законна сила – чл.12, пар.2, бук.“а“ и „б“ от същия регламент. При това положение предявената в настоящето съдебно производство претенция за изменение размерите на издръжките не се ползва от пророгация на компетентност. В този смисъл са и разясненията, дадени в постановеното по преюдициално запитване и имащо задължителен характер Решение от 15.02.2017 год. по дело С-499/15 на С., според които чл.8 от Регламент(ЕО) №2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, и член 3 от Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка, трябва да се тълкуват в смисъл, че в случай като разглеждания в главното производство съдилищата на държавата членка, постановили решение, което е придобило сила на пресъдено нещо и се отнася до родителската отговорност за ненавършило пълнолетие дете и до задълженията за издръжката му, вече не са компетентни да се произнесат по искане за изменение на съдържащите се в това решение разпоредби, ако обичайното местопребиваване на детето се намира на територията на друга държава членка. Компетентни да се произнесат по такова искане са съдилищата на последната държава членка.
В случая обичайното местопребиваване на децата продължава да е на територията на Република Франция, с оглед на което компетентен да се произнесе по въпроса за изменение на задължението на бащата за издръжката им е съответният съд на територията на тази държава членка. Разпоредбата на чл.56, пар.2, бук.“б“ от Регламент № 4/2009 год., на която се позовава жалбоподателя, е приложима в случаите, когато се иска поправка на грешка в постановен съдебен акт, а в случая се предявява нова искова претенция.
За да обоснове твърденията си за международна компетентност на българския съд и приложимост на българското право, жалбоподателят се позовава и на разпоредбите на чл.11 вр. чл.4, ал. и чл.87, ал.1 от Кодекса на международното частно право. Съгласно чл. 3, ал.1 КМЧП, разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон. При така поясненото субсидиарното приложение на нормите на кодекса, настоящият съдебен състав намира, че в случая разпоредбите му нямат действие, а приложимият международен акт е Регламент(ЕО) №4/2009 на Съвета от 18.12.2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничество по въпроси, свързани със задължения за издръжка, който е акт с общо приложение и като такъв е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави – членки. Според чл.3, бук.“а“ и „б“ на този регламент, компетентен да се произнесе по предявения иск е съдът по обичайното местопребиваване на страните в Република Франция.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК(инкорпорирано в частната касационна жалба), частният касационен жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение като се поставят следните четири въпроса: 1.Компетентен ли е българският съд да разгледа всяко дело, по което и двете страни са български граждани ?, 2. Представлява ли Регламент №4/2009 г. на ЕС, международен договор или друг международен акт, в сила за Република България, уреждащ частноправните отношения с международен елемент ?, 3. Приложим ли е КМЧП спрямо материя, уредена в Регламент на ЕС ? и 4. При противоречие между българския закон и регламент на ЕС/при това необнародван в Държавен вестник/, кой от двата акта има предимство ?
Като основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо поради което е процесуално допустима. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Първият от поставените от частния касационен жалбоподател въпрос е бланкетен, тъй като предмета на спора по настоящото дело е строго специфичен и не съответства на предмета на спора по делото, от което е представено определението.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси, тъй като такъв въпрос не е разрешаван от окръжния съд. Действително съдът е изложил изводи относно разпоредбата на чл.56, пар.2, буква „б“ от Регламент №4/2009, но не в контекста на поставения в изложението въпрос.
Както относно този въпрос, така и относно останалите два въпроса, изложението не съответства на приетото в т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК. Формулировката „Няма установена задължителна практика на ВКС“ не е достатъчна, за да се приеме, че въпросът е зададен по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и отговаря на неговото съдържание.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №271/04.4.2017 г. по ч.гр.д.№156/2017 г. по описа Врачанския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: