4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
гр. София, 12.06.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 09 май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №73/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] – [населено място] срещу решение № 2077 от 02.10.2017 г. на САС, ТО, по т.д. №122/2015 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1600 от 13.10.2014 г., постановено по т.д. № 5366/2012 г. на СГС, VІ-20 с-в, В ЧАСТТА, с която е уважен искът на [фирма]-гр. София срещу касатора, като последният е осъден да заплати на ищеца сумата от 41 795 евро лева-остатък от възнаграждение, дължимо по договор за извършени проектни работи от 08.09.2007 г., ведно със законната лихва от завеждане на ИМ до окончателното плащане, и в съответната част за разноските.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за: нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като изпълнени селективните критерии по чл.280 ал.1,т.1 ГПК/ ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г. / за допускане до касация.
Ответната по касационната жалба страна „Л. Дизайн Е. изпраща писмен отговор, в който се изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е в размер над 20 000 лева намира, че касационната жалба в тази част е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови въззивното решение в обжалваната част , с която е счел за основателни горните искове, съдебният състав се е позовал на следното:
По силата на процесния договор, сключен между страните на 08.09.2007 г., [фирма] е възложило на [фирма] извършването на дейности по проучване, проектиране, съгласуване и одобряване обект Жилищна сграда в УПИ III-521,кв.64,местността М. ливади-Изток. Уговорено е, съответните плащания на възнаграждението от възложителя да става в зависимост от извършване от изпълнителя на отделните етапи от поетата работа. В клаузата в т.4 от договора е договорена ориентировъчна обща стойност на работите в размер на 94 500 евро, образувана при единична цена от 13,5 евро /кв.м за 7000 кв.м. от разгъната застроена площ на сградата, без начислен ДДС. Страните са се разбрали, че стойността се прецизира след приемането на изготвения технически проект, на база действителната разгъната застроена площ по 13,5 евро на допълнителната такава. Уговорена е и неустойка за забавено плащане в максимален размер от 20 на сто върху неплатения остатък. Във връзка с определяне размера на дължимото възнаграждение за цялата извършена от изпълнителя работа, съдът е тълкувал договора относно изясняване волята на страните във връзка с уговорките, съдържащи израза „разгъната застроена площ”/Р./: дали са имали предвид законовата дефиниция на последната в параграф 5, т.18 ЗУТ в ред. ДВ бр.93/24.11.2009 г. , действаща към датата на издаване на разрешението за строеж и според която дефиниция,тази площ , според заключението на в.л. възлиза на 5 920 кв.м. или цялата реално застроена площ , която е 8 880,22 кв.м.. Съдът изрично се е позовал на правилата за тълкуване в чл. 20 ЗЗД, според която, трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Именно прилагайки тези критери , съдът е отчел съдържанието на отделните уговорки със следното съдържание: предмет да договора е проектиране на цялата сграда, вкл. двете подземни гаражни нива с площ от 2 260,22 кв.м., които са извън легалната дефиниция за Р. по ЗУТ. Страните, още при сключването на договора, са определили като ориентировъчна база, на която да се изчисли възнаграждението, обща площ на проектираната сграда от 7 000 кв.м., която надвишава Р. по нормативното определение в пар.5, т.18, която е 5 920 кв.м.. При ориентировъчна база 7000 кв.м. е уговорено и доплащане на базата на действителната окончателна площ, т.е. за тази надвишаваща ориентировъчната. Следователно, според съда, във всички случаи, на употребеното в договора понятие за Р. по волята на страните по договора е вложено съдържание различно от нормативно определеното в пар.5, т.18 ЗУТ, т.е. има се предвид-реално проектираната площ, която възлиза на 8 880 кв.м., съгласно отразеното в приемо-предавателния протокол, двустранно подписан на 20.04.2010 г., който представлява приемане на изработеното по смисъла на чл.266 ал.1 ЗЗД. Ето защо, да се приеме като базова площ Р. по смисъла на пар.5,т.18 ЗУТ , която е значително по-малка от реално проектираната площ, би било в противоречие с двустранния и възмезден характер на договора за изработка. С оглед изложеното, искът на изпълнителя за заплащане на разликата между платеното от възложителя възнаграждение на проектанта и реално дължимото, на база действително проектираната площ, следва да бъде уважен като основателен и доказан.
В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК към настоящата касационна жалба са формулирани правни въпроси, които групирани се свеждат до:1. Съдържанието на критериите по чл.20 ЗЗД за тълкуване на договорите и тяхното приложение в конкретния спор и 2. за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и всички събрани доказателства: извършени плащания, издадените фактури за тях и осчетоводяването им, които, ако съдът беше обсъдил би достигнал до други изводи относно волята на страните за размера на проектираната площ като база за заплащане на възнаграждение.
Така формулирани въпроси не биха довели до друг резултат по настоящия правен спор и в този смисъл не се явяват обуславящи изхода му по следните съображения: Първият въпрос, предполага неприлагане на нормата в чл.20 ЗЗД относно тълкуването на договорите, какъвто порок, видно от съдържанието на мотивите на обжалваното решение, изложени по-горе, не е допуснат. Вторият въпрос не кореспондира на съответно оплакване във въззивната жалба, нито се свързва с конкретно и своевременно наведено възражение, съответно довод в отговора на ИМ.
Следователно не се обосновава основание за допускане до касация на обжалваното въззивно решение.
На основание изложеното, ВКС,ТК, състав на Второ т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2077 от 02.10.2017 г. на САС, ТО, по т.д. №122/2015 г.в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.