6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№377
София.02.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3240/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Н. Б., чрез процесуалния си пълномощник адвокат Б. П., срещу решение № 502 от 28.07.2014 г. по в.т.д. № 655/2014 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 131 от 07.04.2014 г. по т.д. № 232/2012 г. на Смолянския окръжен съд за осъждане на [фирма] да заплати, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, на [фирма] – С. сумата 64 697.43 лв., представляващи неоснователно обогатяване на първия за сметка на втория, в периода от 01.11.2007 г. до 31.05.2011 г., неразпределена печалба от продажба на карти за линия № 66, ведно със законната лихва от 07.06.2011 г. и разноски по делото.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е определил, а въззивният съд неправилно е потвърдил дадената правна квалификация на иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, с което е допуснал нарушение на материалния закон. Счита за необоснован изводът на Апелативен съд – П. за обективно настъпило обогатяване на ответника, съответно обедняване на ищеца, при липса на каквото и да било договорно основание за разместването на ценностите, като поддържа, че дори и искът да се квалифицира по чл.59 ЗЗД, липсват част от елементите на този фактически състав. Подробни фактически и правни съображения са изложени в жалбата, с искане за отмяна на атакувания съдебен акт, с присъждане на разноски за инстанционното разглеждане на делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, по следните въпроси: „1 Когато ищецът не твърди плащане или предаване на нещо на ответника, а получаване на парична сума от трето лице, спрямо част от която ищецът счита, че има права, следва ли искът да се квалифицира като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД; 2. Допустимо ли е съдът да уважи предявеният иск, като приеме за доказан размерът на обедняването на ищеца, изхождайки от твърденията на ищеца, представляващи основание по главния иск; 3. Когато лицензиран превозвач – лице по чл.2, ал.1 от Наредба № 33/03.11.1999 г. на М. извършва специализиран превоз на основание договор с предприятие и допусне по същата линия да се придвижват и трети лица въз основа на договор с възложител на обществен превоз, това води ли до невалидност на договора за специализиран превоз, съответно до липса на основание за получаване на прихода от продажба на карти за работниците и служителите на възложителя на специализирания превоз; 4. Има ли право лицензиран превозвач- лице по чл.2, ал.1 от Наредба № 33/03.11.1999 г. на М. да издава карти на работниците и служителите на предприятието – възложител на специализиран превоз по смисъла на чл.62, ал.1 от същата наредба и 5. Когато за превозвач, осъществяващ обществен превоз на пътници/ [фирма] – ищец/ е настъпило обедняване вследствие на собственото му поведение, изразяващо се в нетаксуване на пътници-притежатели на карти за специализиран превоз, следва ли издателят на тези карти/ [фирма] – ответник/ да му изплаща процентен дял от приходите за продажба на карти за специализиран превоз на основание „неоснователно обогатяване”.”
По първия правен въпрос касаторът твърди противоречие с ППВС 1/1979 г., както и с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС по: гр.д. № 1244/2011 г., ІІІ г.о., гр.д. № 564/2012 г., ІV г.о., гр.д. №1144/2010 г., ІV г.о., гр.д. № 1050/2012 г., ІV г.о. и по гр.д. № 388/2010 г., ІІІ г.о.; по втория въпрос се поддържа, че въззивното решение противоречи на постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: по гр.д. № 402/2012 г., ІV г.о., гр.д. № 1724/2009 г., ІІІ г.о.гр.д. № 1832/2010 г., ІV г.о., решение по гр.д. № 1238/2009 г., ІV г.о. , както и на влязло в сила решение на Районен съд – Бяла по гр.д. № 625/2011 г. По поставените материалноправни въпроси – от № 3 до № 5, вкл. се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], представлявано от управителя А. С., чрез процесуалните си пълномощници адвокат К. И. и адвокат И. Ч., оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Съображения са изложени в изготвени писмени отговори, подадени по реда на чл.287, ал.1 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното осъдително решение, което е постановено при повторното разглеждане на делото/ след обезсилване на решение № 173 от 11.05.2012 г. по т.д. № 114/2011 г. на ОС-Смолян в частта за уважаване на предявения от „О. експрес” ОО№ иск за сумата 64 697.43 лв., с която [фирма] се е обогатил за сметка на обедняването на [фирма] и връщане на делото на ОС-Смолян за произнасяне по предявения иск/, съдебният състав на Апелативен съд – П. е приел, че правните условия, при които се е породило твърдяното от ищеца притезание, дали възможност за установяване размера на обогатяването на ответника, е сключен между тях, в качеството им на превозвачи по транспортната схема на [населено място], договор за съвместна дейност, по силата на който ответникът е продавал абонаментни карти за всички градски линии, а приходите от тези карти са се разпределяли на база изминати километри за всеки месец, при квота за ищеца от 30 %.
За безспорно е прието, че ответникът е започнал да обслужва и невключена към градската транспортна схема линия № 66 към предприятието „А.”, за която е продавал абонаментни карти, които обаче са се ползвали за всички градски линии, включително и за линиите, обслужвани от ищеца, както и, че изминатите километри по линия № 66 за всеки месец били включвани в общата база за разпределение на приходите от продажба на всички продадени карти, но поради невключване на линия № 66 в транспортната схема на града, приходите от продажба на картите за тази линия не били включвани при разпределение на приходите от продажба на другите карти. Това довело до увеличаване размера на квотата за [фирма], съответно – намаляване квотата, дължима за ищеца [фирма].
За да направи тези фактически изводи, въззивният съд се е позовал на гласните доказателства и на заключенията на икономическата експертиза, изготвени от вещото лице С. Т., с които е установено, че ако линия № 66 е била вклвючена в градската транспортна схема, каквото е било фактическото, а не и договореното между страните положение, то за процесния период припадащата се на превозвача [фирма] част от общата продажна стойност на картите за линия № 66 би възлизала на 64 697.43 лв. Тази сума е приета за стойност на обективно настъпилото обогатяване на ответника, съответно на обедняването на ищеца, при липса на каквото и да било договорно основание за разместването на ценности. Решаващият състав е извел извод, че в случая не става въпрос за неизпълнение на договорни задължения на [фирма] по сключения между страните договор от 01.03.2003 г., нито за неправомерно поведение на ответното дружество, а за фактическо състояние, довело до обогатяването на единия от превозвачите за сметка на другия.
Въззивният съдебен състав е счел за ирелевантни следните факти: обслужването на линия № 66 само от ответника; издаването на картите за линия № 66 само от ответника и заплащането им от „А.”, както и, че обслужването на посочената линия не поражда правото за ползване на субсидии от републиканския бюджет.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
Първият формулиран от дружеството – касатор въпрос, свързан с правната квалификация на уважения осъдителен иск, не попада в обхвата на общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като твърденията за неправилна правна квалификация са относими към законосъобразността на обжалвания съдебен акт, която би могла да се преценява само след евентуално допуснато касационно обжалване. В този смисъл настоящият състав съобразява задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г.на ОСГТК на ВКС, в която е направено ясно разграничение между основанията за достъп до касация от основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.
Посоченият правен въпрос не би могъл да се преценява с оглед и на задължението на касационната инстанция да следи служебно за допустимостта на въззивното решение и във фазата по чл.288 ГПК. В практиката на ВКС, включително и тази, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения / решение по т.д. № 923/2009 г., ІІ т.о., решение по гр.д. № 738/2009 г., ІV г.о., решение по гр.д. № 1789/2010 г., ІІІ г.о., решение по гр.д. № 1127/2010 г. , ІV г.о. и други/ е застъпено разбирането, че неправилната правна квалификация води единствено до незаконосъобразност на постановения съдебен акт, а не и до недопустимост, след като съдът се е произнесъл по заявените факти.
Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост на обжалваното въззивно решение, съдържащи се във втория правен въпрос. По делото липсват данни за произнасяне от страна на въззивния съд в нарушение на диспозитивното начало в процеса. От друга страна, необходимо е да се отрази, че обжалваното решение е постановено при съобразяване на решение № 1274/15.10.2012 г. на АС-Пловдив, постановено при първото въззивно обжалване, с което на основание чл.270, ал.3 ГПК първоначалното решение на Окръжен съд – Смолян по евентуалния иск е било обезсилено, а делото върнато за произнасяне по предявения иск. По отношение на този втори въпрос следва да се има предвид и различието между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията за касиране, върху което е акцентирано в посоченото тълкувателно решение, тъй като този въпрос всъщност е основан на несъгласието на касатора с изразеното от въззивния съд становище за правните условия, при наличие на които се е породило твърдяното от ищеца притезание.
Останалите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въпроси не могат да обосноват наличието на основната, обща предпоставка за достъп до касация. Тези въпроси не могат да се квалифицират като материалноправни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, които да са обусловили правната воля на съда по спорното право. Част от първия въпрос – относно валидността на договора за специализиран превоз, както и вторият въпрос, са неотносими, предвид изрично изразеното от въззивния съд становище за ирелевантност на фактите, свързани с фактическото обслужване на линия № 66 и съответно със заплащането от „А.” на издаваните от ответника карти за тази линия, но ползвани за всички градски линии. Последният въпрос е основан изцяло на поддържани от ответника твърдения, които обаче не са възприети от въззивната инстанция. От друга страна, въпрос № 5 е изцяло релевантен към правилността на изводите на решаващия съд за основателност на исковата претенция, с които касаторът изразява несъгласие.
Предвид липсата на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се преценяват поддържаните допълнителни предпоставки по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски за един адвокат в размер на 2 000 лева, съгласно представения с единия от отговорите на жалбата договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 502 от 28.07.2014 г. по в.т.д. № 655/2014 г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 2 000/две хиляди/ лева разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: