5
5
Определение по т. д. № 1835/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1835/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№39
София, 20.01.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1835 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 2012/17.12.2012 г. по в. гр. д. № 2888/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 1654/08.03.2012 г. по гр. д. № 4050/2011 г. на СГС и застрахователното дружество – жалбоподател е осъдено да заплати на М А. сумата 54 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 27.03.2009 г., при което в резултат на инцидента с лек автомобил „Деу Матиз” с ДКН № СА 89-40 МВ, управляван от О. К., е причинена смъртта на нейния баща П. Х. И..
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на процесуалните правила и материалния закон, както и необоснованост.
Въведени са твърдения за нарушаване правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, във връзка с въведено защитно възражение за наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”, както и за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД.
Според жалбоподателя, съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с оглед определеното процентно съотношение на съпричиняване от страна на пострадалия. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.
Ответникът по касационната жалба М А., чрез процесуалния си пълномощник – адв. Р. Ж., в писмено становище счита, че не следва да се допусне касационно обжалване, а по същество излага доводи за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима с оглед нейната редовност – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
За да потвърди в обжалваната му част постановеното от СГС решение, с което е уважено искане за присъждане в полза на ищцата на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 54 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в полза на ищцата. Посочил е, че въпросът за отговорността на водача е решен в споразумение по наказателно дело, одобрено от наказателния съд и след като във фактическия състав на извършеното от делинквента престъпление не е включено съпричиняването на увреждането от пострадалия, на общо основание в гражданското производство следва да се прецени и своевременно въведеното от застрахователя възражение за принос на пострадалия, което определил на 10%.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по отношение на първия поставен въпрос: ”Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от САС, с оглед практиката на ВКС, не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания , дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело – да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението.
В конкретния случай, въззивният съд е изложил аргументи защо счита въведеното в отговора на исковата молба твърдение за това, че не е налице валидна застраховка „Гражданска отговорност” за формално, както и за недоказано, и оттук изложеното за първи път във въззивната жалба позоваване на липсата на застрахователен интерес от страна на собственика на лизинговия автомобил и за нищожност на договора. В случая, изобщо не става дума за приложение на чл. 154 ГПК и за съблюдаване с формираната практика по приложението на тази процесуална норма, а за своевременно въвеждане от ответника на защитни възражения, съгласно процесуалните норми на чл. 131 и сл. ГПК – за конкретно формулиране на всяко възражение и доказване на твърдяните факти от всяка една от страните. Въпросът е свързан с процесуалните преклузии, а не преценка кои факти кога и от кого са доказани.
Що се отнася до останалите оплаквания в изложението по този въпрос, те не следва изобщо да се преценяват във фазата по селекция на касационната жалба.
По въпроса относно предпоставките за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, поради принос на пострадалия за настъпване на произшествието, поддържаното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е доказано. Видно от съобразителната част към решението, не може да се направи извод за допуснато от решаващия състав отклонение от задължителните указания относно обективното съпричиняване, дадени в т. 7 от ППВС 17/1963 г. При преценка на направеното от ответното застрахователно дружество защитно възражение за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и съответно за наличие на предпоставки за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е изложил мотиви за наличието на принос на пострадалия и е съпоставил вината на водача на автомобила с тази на пострадалия, определяйки процентното съотношение /обема/ на съпричиняване.
По отношение на въпроса за справедливия размер на обезщетението и за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, също не е изпълнено нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
Цитираното решение на ВКС, ТК, макар и постановено по реда на чл. 290 ГПК /което води до извод за въведено касационно основание за обжалване по приложно поле по т. 1 от чл. 280, ал. 1 ГПК/ е неотносимо към настоящия случай, предвид различните факти по делото и затова не може да се да се приеме за доказано допълнителното изискване на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – даденото от въззивния съд разрешение по обуславящия изхода на делото правен въпрос да е в противоречие с даденото разрешение на същите въпроси в решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Въпросът за икономическата конюнктура в страната към момента на определяне на обезщетението е съществен и въззивният съд в своите аргументи е преценяват и този факт от правно значение.
Доводите на касатора за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция с оглед процесуалното правило на чл. 146, ал. 2 ГПК, макар и съдържащи се в тази част от касационната жалба, в която се маркира приложението на чл. 284, ал. 2, т. 1 ГПК, всъщност преповтарят съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за нарушение на процесуалния закон и необоснованост на атакуваното решение.
Тези доводи обаче са относими към твърдяната неправилност на решението и затова е недопустимо да се обсъждат от ВКС във фазата на селектиране по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, не би могло да се приеме, че поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са налице.
Неоснователно е и становището, че посочените материалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди при деликт произтичат от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагане на законовата разпоредба на чл. 52 ЗЗД, разбира се при съобразяване и с факта, че законовата норма установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и отчитайки обстоятелството, че с Постановление № 4/1968 година Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба, и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На ответницата по касационната жалба не следва да бъдат присъждани искани разноски за касационното производство, тъй като не е доказано, че са направени.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2012/17.12.2012 г. по гр. д. № 2888/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: