2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
С.,06.06.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1141/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място], срещу решение № 1065 от 28.06.2011 г., постановено по т. д. № 615/2010 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 107 от 01.11.2010 г. по т. д. № 3/2010 г. на Софийски градски съд [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 116 851.49 лв., представляваща стойност на предоставена в периода 01.02.2009 г. – 30.07.2009 г. услуга „Обществена трапезария”, ведно със законната лихва от 11.12.2009 г. до окончателното плащане, сумата 6 347.09 лв. – обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД, и разноски по делото в размер на 10 752 лв.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение и се сочат касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. К. релевира доводи, че въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл.20 ЗЗД и чл.64 от Закона за концесиите като е приел, че сключеният от страните концесионен договор е действал след 19.02.2009 г. и че след тази дата страните са били обвързани от уговорения в подписаното на 07.05.2007 г. допълнително споразумение размер на концесионното възнаграждение. Позовава се на съществени процесуални нарушения при преценката на доказателствата и на необоснованост на изводите в решението за дължимост на претендираното от концесионера възнаграждение.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържат се твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по следния значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото материалноправен въпрос : „ Когато след сключването на един договор той е изменен за определен срок в частта му относно негов съществен елемент и изменението не съдържа препращане към първоначалната редакция и уреждане на правоотношенията след срока на изменението, следва ли да се прилага първоначалната редакция на договора или следва да се счита, че отношенията в тази част не са уредени”. Сочи се също, че изводите в решението за обвързаност на страните след 19.02.2009 г. с уговорения в споразумението от 07.05.2007 г. размер на концесионното възнаграждение противоречи на практиката в решение № 788 от 15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 454 от 02.04.2007 г. по гр. д. № 363/2005 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 153 от 03.11.1958 г. по гр. д. № 116/58 г. на ВС и решение № 207 от 29.03.1985 г. на ВС, ІІ г. о.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор по чл.287 ГПК, в който изразява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е осъдил [община] да заплати на [фирма] сумата 116 851.12 лв., представляваща стойност на предоставена в периода 01.02.2009 г. – 30.07.2009 г. услуга „Обществена трапезария”, и сумата 6 347.09 лв. – обезщетение за забава, след като е приел, че в качеството си на концесионер по договор за концесия № 266/04 от 01.11.2004 г. ищецът е изпълнил задължението си за предоставяне на концесионната услуга в обема, отразен в описаните в исковата молба 5 бр. фактури, поради което ответникът – концедент дължи заплащане на възнаграждение за престираната услуга, съгласно клаузата на чл.8, ал.4 от договора, ведно със законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД от падежа на задължението. Изводът за изпълнение на посочените във фактурите концесионни дейности е направен след цялостен анализ на събраните по делото доказателства и съобразяване на конкретните уговорки между страните относно съдържанието на дължимите по договора насрещни престации. При произнасяне по спорния въпрос за размера на възнаграждението решаващият състав на Софийски апелативен съд е преценил, че концедентът [община] дължи възнаграждение в размера, уговорен в подписаното на 07.05.2007 г. допълнително споразумение за изменение на концесионния договор. Изложил е съображения, че страните са придали временен характер на последващото споразумение № 44 от 28.10.2008 г., с което са уговорили друг размер на концесионното възнаграждение за времето до приемане на бюджета на [община] за 2009 г. – 19.02.2009 г., и че доколкото не са предвидили отмяна на споразумението от 07.05.2007 г., то следва да намери приложение при уреждане на концесионното правоотношение след датата 19.02.2009 г. В съответствие с така възприетото разрешение въззивният съд е счел за необоснован и незаконосъобразен извода на първостепенния съд, че поради липса на постигнато след 19.02.2009 г. съгласие за размера на концесионното възнаграждение като съществен елемент от съдържанието на договора за концесия последният е преустановил действието си след посочената дата и исковата претенция за периода 01.02.2009 г. – 31.07.2009 г. е лишена от основание. В подкрепа на становището си за съществуване на концесионното правоотношение след датата 19.02.2009 г. Софийски апелативен съд се е позовал на процесуалната позиция на ответника, който не е оспорвал обвързаността си от договора през исковия период. Акцентирал е и върху безспорно установения по делото факт, че след 19.02.2009 г. ищецът е продължил да извършва концесионни дейности, а ответникът ги е приемал като с писмо от 24.09.2009 г. е предложил заплащане на възнаграждение за тях, макар и в размер, несъответстващ на уговорения в споразумението от 07.05.2007 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси са относими към предмета на конкретното дело, но не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са обуславящи за изхода на делото. Изводите в решението за обвързаност на страните от сключения на 01.11.2004 г. концесионен договор в рамките на очертания с исковата молба период, за приложимост на споразумението от 07.05.2007 г. и за размера на следващото се през исковия период концесионно възнаграждение произтичат от преценката на доказателствата и установените въз основа на тях правнорелевантни факти. Резултат от решаващата правораздавателна дейност на съда е и становището, че договорът за концесия не е преустановил действието си след датата 19.02.2009 г., откогато концесионното правоотношение е подчинено на неотмененото изрично или мълчаливо предходно споразумение от 07.05.2007 г. Всички въпроси в изложението целят да оборят така възприетите разрешения, обусловени изцяло от анализа на доказателствата и от възприетата фактическа обстановка по спора. Ето защо, с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като са от значение за правилността на въззивното решение, която не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.
Въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол и поради недоказаност на допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Част от представените от касатора решения – решение № 207 от 29.03.1985 г. на ВС, ІІ г. о., и решение № 153 от 03.11.1958 г. по гр. д. № 116/58 г. на ОСГК на ВС, са абсолютно неотносими, доколкото третират въпроси извън предмета на конкретното дело – въпросът за потвърждаването на сделка, сключена без представителна власт /чл.42, ал.2 ЗЗД/, и въпросът за спазването на писмената форма като условие за действителност на договора за продажба по чл.18 ЗСГ /отм./. Другите две решения – решение № 788 от 15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 454 от 02.04.2007 г. по гр. д. № 363/2005 г. на ВКС, ІІ г. о., отразяват последователно застъпваното от Върховния касационен съд становище, че съдът трябва да тълкува договорите според критериите на чл.20 ЗЗД като търси действителната обща воля на страните. Обжалваното решение не влиза в противоречие с цитираната практика, тъй като именно откритата чрез тълкуване на клаузите в концесионния договор и в общите споразумения към него обща воля на страните е мотивирала въззивния съд да направи решаващия извод, че договорът не е преустановил действието си след датата 19.02.2009 г. и че след тази дата отношенията между концедента и концесионера се уреждат от подписаното на 07.05.2007 г. допълнително споразумение.
Неоснователно е и позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поради обвързаността им с фактическата страна на спора, а не с решаващата правна воля на съда по спорния предмет на делото, поставените от касатора въпроси имат отношение към правилността на въззивното решение, но са без значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното, решението по т. д. № 615/2010 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1065 от 28.06.2010 г., постановено по т. д. № 615/2011 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :