О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
Гр.С., 26.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети юни през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3293 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.261/29.01.15 на Софийски апелативен съд, ГО, 2с., по г.д. №.339/15г., е потвърдено определение на Софийски градски, ГК, І-18с., от 3.12.14г. по г.д. №.19197/14г. – с което производстовото по делото е прекратено в частта относно претендирано обезщетение за ползване, съставляващо ? от пазарния наем в размер на 400лв. месечно за периода от завеждане на исковата молба до освобождаването на имота.
Постъпила е частна касационна жалба от Р. Н. В., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпроса „дължи ли добросъвестния владелец на недвижим имот на собственика му добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил?”. С оглед позоваването на чл.280 ал.1 т.1 ГПК се сочи определение №.106/8.02.11 по г.д.№.804/10, І ГО на ВКС, и решение №.222/7.03.02 по г.д.№.579/01, ІV ГО на ВКС, а по отношение на основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК се цитира решение от 11.02.11 по г.д.№.619/09 на РС Тетевен.
Ответната страна Л. К. В. оспорва жалбата, вкл. с твърдения, че не са налице основания за допускане до касация.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт Софийски апелативен съд е приел, че не може да се направи категоричен извод за правната квалификация на предявения иск – дали тя е по чл.31 ал.2 ЗС, чл.73 ЗС или чл.59 ЗЗД – доколкото жалбоподателят не е изпълнил дадените указания за конкретизиране, вкл. с депозираната от него уточнителна молба. Посочил е, че каквато и да е правната квалификация, с оглед заявения петитум – за заплащане на обезщетение за период след завеждането на исковата молба, така предявеният иск не попада в приложното поле на разпоредбата на чл.124 ал.2 ГПК. Последната дава възможност да се предяви иск за повтарящи се задължения дори тяхната изискуемост да не е настъпила – каквото е например задължението за даване на издръжка след прекратяване на брак. В случая, обаче, не е предявена претенция за повтарящи се задължения – вкл. по изложените от първоинстанционния съд мотиви /съгласно които чл.124 ГПК е неприложим за задължения, възникването на които зависи от волята или действието на една от страните в спора – а в случая доказването на ползването на вещта ще обуслови изхода на спора по този иск/, които въззивната инстанция споделя.
Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. И. от касатора въпрос е неотносим към решаващата воля на съда. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и последният не е излагал мотиви в тази връзка. Съдът не се е произнасял по въпроса дали недобросъвестният владелец дължи на собственика на имота добивите, които е получил и които е могъл да получи, ведно с обезщетение за ползите, от които го е лишил – респективно не е приемал, че такива не се дължат. Решаващите мотиви на въззивната инстанция са свързани с това, че доколкото претенцията касае период след завеждането на исковата молба до освобожаването на имота, не се касае за иск, който да попада в приложното поле на чл.124 ал.2 ГПК, за да е допустим. Поради това и е прието, че разглеждането му така, както е предявен, е недопустимо и производството по него правилно е било прекратено. Предвид изложеното посоченият от жалбоподателя правен въпрос не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Само за пълнота следва да се посочи, че в теорията и практиката никога не е имало съмнение, че повтарящи се задължения, претенция за които би могла да бъде предявена по реда на чл.124 ал.2 ГПК, съставляват такива задължения, при които изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока – не и от предварително или едновременно изпълнение на насрещна престация на ищеца или от бъдещо поведение на ответника /т.е. възникването на задължението не трябва да зависи от волята или действията на една от страните по спора/. Примери за такива допустими претенции са задължения за издръжка, за прехрана срещу вече прехвърлен имот, за периодично дължимо обезщетение при непозволено увреждане, респективно недопустимо е по този ред да се претендира бъдещо трудово възнаграждение по трудов договор, тъй като трудовото възнаграждение се дължи срещу престиран труд. В случая претенцията за заплащане на обезщетение за времето след предявяването на иска до освобождаването на имота е обусловена от бъдещо действие на ответника /ползване на имота/ и поради това не би могла да бъде редовно предявена при условията на чл.124 ал.2 ГПК, респективно разглеждането й по този ред би било недопустимо.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на атакуваното определение не трябва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.261/29.01.15 на Софийски апелативен съд, ГО, 2с., по г.д. №.339/15г.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: