О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
Гр. С., 26.06. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 21.03.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 2821/2017 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба на ЗК Л. И. АД [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 1360 от 14.06.2017 г. по в. т. д. № 2057/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение № 58 от 19.01.2017 г., постановено по т. д. № 5461/2015 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, VI-3 с-в. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касатора срещу ПОРШЕ ЛИЗИНГ БГ Е. [населено място], както следва – за заплащане на сумата 175 625.84 лв., представляваща пълния размер на лизинговите вноски до края на лизингов договор № 04176, платени от застрахователя вместо лизингополучателя, и за заплащане на сумата 60 524.76 лв. – мораторна лихва върху главницата.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Съдът не е съобразил, че ответникът не е уведомил застрахователя за настъпилите промени в договора за лизинг /а именно относно неговото прекратяване и извършено разпореждане с лизинговата вещ/, в който случай застрахователят би дължал обезщетение за неплатените лизингови вноски само до датата на неговото прекратяване. По подробно развити съображения в този смисъл се моли решението на въззивния съд да бъде отменено.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на допускане на касационно обжалване се основава на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по следните въпроси: При застраховано вземане по договор за лизинг до края на срока на договора, настъпилото прекратяване на договора за лизинг би ли довело до намаляване на размера на отговорността на застрахователя за тази част от лизинговите вноски, които са дължими до момента на прекратяване на лизинговия договор; В този случай, при заплатено обезщетение до края на лизинговия договор и при липса на уведомяване за прекратен лизингов договор, дължи ли застрахованото лице обезщетение на застрахователя за получена недължима парична сума; Пазарната цена на лек автомобил съизмерима ли е със стойността на застрахованото вземане по договор за лизинг.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. На първо място, от касатора е формулиран правен въпрос, който да е обусловил изводите на съда и съответно да има значение за решаването на делото, а на следващо – касаторът само формално се е позовал на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид становищата на страните по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима.
За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд, съобразявайки конкретните оплаквания в жалбата, е приел, че между страните е бил сключен рамков застрахователен договор на 28.03.2006 г., съгласно който застрахователят се е ангажирал да поеме риска при неплащане на две или повече вноски от страна на лизингополучателите. На 02.12.2008 г. е сключен договор за застраховка “Разни финансови загуби”, по който ищецът е приел да застрахова риска от неплащане на лизингови вноски по договор за лизинг № 4176 с лизингополучател ЕТ В. С., относно л.а. АУДИ К.. В срока на действие на застрахователния договор е настъпило застрахователно събитие и ищецът е образувал при себе си преписка по щета. От представения по делото анекс № 6 към рамковия застрахователен договор се установява, че на 25.07.2011 г. страните са преуредили отношенията си, като в преамбюла на споразумението са посочили всички преписки по щети, образувани по време на действието му през 2008 – 2009 г. В т.1.3. са посочени всички преписки по щети, по които застрахователното обезщетение е определено и заплатено по погасителен план до прекратяване на лизинговия договор, в т.1.4. – преписките, по които обезщетението е заплатено до връщане на лизинговия автомобил, в т.1.5. – преписките, по които страните са приели, че не се дължи застрахователно обезщетение и пр., а в т. 1.8. са изброени преписки, за което застрахователното обезщетение е определено, но не е заплатено. Вземането по процесната щета е посочено именно в т.1.8. от преамбюла на анекса. В чл.1 от анекса страните са се споразумели, че застрахователят дължи обезщетения в размер на 1 387 877 лв., платими на 13 месечни вноски с размери и падеж, уговорени в чл.2.
При тълкуване на договорните клаузи съдът е извел извод, че анексът има характер на договор за спогодба, по който страните са уредили по окончателен начин отношенията си по повод преписките по щети, описани в т.1.8 от преамбюла, доколкото за всички останали такива е посочено, че обезщетението е заплатено, или че същото не се дължи, или че искането е било оттеглено. При плащане на дължимата сума съобразно чл.1 от анекса, задължението на застрахователя е било погасено изцяло /включително в рамките на образуваното между страните и.д. № 8509/2014 г. на ЧСИ М. Б./. Същевременно, в анекса е посочено, че страните нямат повече претенции една към друга. Въпреки клаузата в предходния анекс № 5 към рамковия договор, че с плащане на обезщетението застрахованият дължи да прехвърли на застрахователя собствеността върху автомобила, съществуваща и в специалните условия към конкретния договор за застраховка, което ответникът не е изпълнил, искът е счетен за неоснователен. Съображенията в този смисъл са, че с исковата молба не се претендира обезщетение в размер на вредата от неполученото имущество, а се иска връщане на платеното застрахователно обезщетение. То обаче е заплатено на валидно правно основание и не може да се търси обратно, както и не е идентично по основание и размер с обезщетението за вреди от непрехвърлянето на собствеността върху лизинговия автомобил /представляващо действителната му пазарна цена към датата на възникване на задължението за неговото прехвърляне/.
Настоящият съдебен състав, с оглед указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК в редакцията преди изменението му /ДВ, бр.86/2017 г./, предвид датата на подаване на касационната жалба, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, намира следното:
За да е налице общото селективно основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ясно и точно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил постановения от него краен резултат, но не и правилността на решението, с оглед конкретните данни по делото. Съставът на касационния съд няма правомощия да извежда този въпрос въз основа съдържанието на жалбата и/или изложението. Налице е съществена разлика между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, която следва да бъде съобразена от страните при предприемане на обжалването. Едва при удовлетворяване на посочения общ селективен критерий за достъп до касация, се преминава към изследване на допълнителните такива по чл.280 ал.1 т. т. 1 – 3 ГПК, сочени от касатора.
В настоящия случай в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани въпроси, които въззивният съд не е разглеждал и поради това същите не могат да се квалифицират като обуславящи решаващата му правна воля и оттам да са значими за изхода на спора по конкретното дело. Отделно от горното, третият въпрос няма характеристиката на правен, доколкото дали пазарната цена на автомобила е съизмерима със стойността на застрахованото вземане по договор за лизинг е въпрос фактически, а и съдът поначало е приел, че основанието за присъждане на действителната пазарна цена на автомобила е различно от основанието, на което е предявен искът. Правилността на тези изводи стои изцяло извън предмета на настоящото произнасяне в производството по чл.288 ГПК. Следователно не са въведени от касатора правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, от значение за изхода на делото, които ВКС да разреши по надлежния ред. За пълнота следва да се отбележи, че изцяло необосновано е и поддържаното допълнително основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, т.к. същото е бланкетно и не съответства на разясненията, направени в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да се провери неговата основателност.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване не следва да се уважава. Ответникът по касационната жалба претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не представя доказателства за извършването на такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1360 от 14.06.2017 г. по в. т. д. № 2057/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: