О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 12.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 1938/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Ю. С., в качеството й на пълномощник на Н. Д. Д. срещу определение № 2286/02.02.2015г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 1149/2015 г., с което е потвърдено определение от 18.07.2014 г. по гр.д. 13172/2013 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Наведени са доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт, тъй като процесуалният представител не е могъл да уведоми доверителя си за полученото съобщение с указание за отстраняване на нередовности по исковата молба, затова искането му страната да бъде уведомена лично било равносилно на искане за продължаване на срока, а по същество не са били налице сочените нередовности.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран процесуалноправният въпрос – дали е редовно връчено на съдебния адресат съобщението от съда за изпълнение на указания за отстраняване нередовност на исковата молба, когато пълномощникът е поискал личното уведомяване на страната, поради невъзможност да я уведоми с указанията на съда за изпълнение на същите. Сочи бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване
Ответникът по частната касационна жалба Н. Б. А., чрез процесуалния си представител адв. И., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че същата не следва да бъде допускана до касационно обжалване, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Н. Д., подадена чрез адв. С., срещу Н. А.. С разпореждане от 26.03.2014 г. Софийски районен съд, във връзка с правомощията му по чл. 129 ГПК за проверка редовността на исковата молба, е указал на ищеца да посочи размер на претендираното обезщетение и период, за който се претендира, както и да уточни дали претендираното обезщетение е за ползването на частта от имота, съответстваща на заетата от магазина площ, съответно квотата на ищеца в съсобствеността или обезщетението е за ползването на целия имот, в който случай да изложи твърдения относно това по какъв начин построеният магазин го лишава от възможността да ползва имота. Съобщение с разпореждането за оставяне без движение е връчено на ищеца Н. Д. на 07.04.2014 г., на посочения от него съдебен адрес, чрез пълномощника му адв. С.. На 14.04.2014 г.адв. С. е подала молба, с която е уведомила съда, че въпреки положените усилия, не е успяла да се свърже с доверителя си и е направила искане Н. Д. да бъде уведомен лично. С разпореждане от 16.04.2014г. съдът е приел връчването на 07.04.2014 г. за редовно.
С определение № 71/18.07.2014 г първоинстанционният съд е прекратил производството по гр.д. № 13172/2013 г. на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, като е приел, че указанията за отстраняване на нередовности по исковата молба, свързани с фактическите твърдения и произтичащото от тях искане, не са изпълнени в срок и исковата молба подлежи на връщане. Посочил е, че съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК процесуалните действия, извършени след като са изтекли установените срокове, не се вземат предвид от съда, а по делото не съдържа искане за продължаване или възстановяване на срок
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 39, ал. 1 ГПК, съобщението с указание за отстраняване на нередовностите на исковата молба е връчено редовно на адв. С., като са указани последствията от бездействието на страната в указания от съда срок. Съдът е посочил, че искането, отправено от адв. С. до първоинстанционния съд не обективира нито молба за продължаване на срока, нито уважителни причини, поради които се налага това удължаване. При тези изводи е потвърдил първоинстанционното определение като правилно и законосъобразно.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая поставеният от касатора въпрос в подаденото изложение на основанията за допускане до касационно обжалване не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно даденото задължително тълкуване на закона в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по допускане на касационно обжалване касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивния акт /чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да личи ясно.
Формулираният въпрос касае формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд при преценка на твърденията на касатора в съпоставка с установените конкретни обстоятелства по делото, подведени под хипотезата на законовите разпоредби. Въпросът не съдържа правно разрешение и не може да обуслови наличието на общото основание за допускане до касационно обжалване. Разпоредбите на процесуалния закон относно връчването на съобщения, съдържащи се в раздел І, гл. VІ ГПК са ясни и безпротиворечиви, а фактическите доводи на касатора относно вътрешните отношения между представител и представляван не могат да обосноват наличие на основание за допускане до касационно обжалване. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материално правен и/или процесуално правен/ не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и тезата си защо смята, че произнасянето на касационната инстанция по неговата жалба е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.2 ГПК в тежест на касатора е да заплати сторените от ответника разноски за настоящата инстанция , удостоверени в договор за правна помощ от 24.03.2015 г., в размер на 300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2286/02.02.2015г. по ч.гр.д. № 1149/2015 г.по описа на Софийски градски съд ,ІІ „г”въззивен състав.
ОСЪЖДА Н. Д. Д., ЕГН [ЕГН] да заплати на Н. Б. А. разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв./триста/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: