О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
София, 10.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4917/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№100855/27.7.2016 г., подадена от адвокат Н. А. – процесуален представител на ответника по исковата молба Б. Н. В. от [населено място], против въззивно решение №4327/27.5.2016 г. по гр.д.№4471/2016 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение III „Б“ състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №I-34-61/18.5.2015 г. по гр.д.№20581/2013 г. по описа на Софийския районен съд, 34 състав, с което Б. Н. В. от [населено място] е осъден да заплати на К. У. Д., британски поданик, сумата 5000 евро, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД – неустойка по чл.8 от Договор за продажба на довършителни строително-монтажни работи от 15.12.2010 г., за самостоятелен обект, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 14.5.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, както и деловодни разноски.
Въззивната инстанция е приела, че първоинстанционното решение е правилно. Прието е, че ответникът не е доказал в какво състояние е бил имотът при сключване на договора , нито че е било практически невъзможно да се изпълнят СМР, но дори и да е доказана фактическа невъзможност да се изпълнят СМР в срок, от това не следва «нищожност» на уговорката за срок . Прието е също така, че изпълнителят трябва да понесе договорна отговорност за това, че не е положил дължимата грижа – че виновно е поел задължение да изпълни СМР в нереално кратък срок .
Не са зачетени оплакванията за нищожност на договора поради невъзможен предмет, тъй като той предполага пълна неопределеност и неопределяемост на престацията; или ако индивидуално определена вещ , която трябва да се престира е погинала или е извън гражданския оборот. Досежно конкретния случай е прието, че престацията, която е трябвало да се изпълни е ясно определена.
Не е възприета и тезата на въззивника за заобикаляне на закона, тъй като заобикаляне на закона има, ако чрез извършване на позволени действия страните преследват забранена от закона цел. За този свой извод Градският съд се е позовал на ТР №5/28.11.2012 г. по тълк.д.№5/2012 г. на ВКС ОСГК.
Не е споделен и доводът на въззивника, че процесният договор бил сключен с цел спестяване на такси, като е прието за безспорно, че договорът от 15.12.2010 г е такъв само за изработка и въззивникът е поел задължение да изпълни довършителните работи до 30.12.2010 г.
За правилни и законосъобразни са приети мотивите на първоинстанционния съд, че ответникът не е доказал качествено и в срок изпълнение на довършителните СМР, а представените по делото констативен акт №15/30.11.2010 г и удостоверение за въвеждане в експлоатация от 29.12.2010 г. установяват общата благоустройстевна годност на обекта, но не и че са били изпълнени съответните конкретно уговорени СМР. Съдът е стигнал до извод, че за обществения интерес и благоустройството е без значение дали в едно жилище има санитарен фаянс или само блажна боя в банята; или дали има само замазка на пода или е поставен и паркет и/или гранитогрес и т.н.Отчетено е, че ответникът по исковата молба е следвало още пред районния съд да докаже, че в срок е изпълнил довършителните СМР по приложение №1 към процесния договор, но това не е сторено, поради което се явява неизправна страна по договора и дължи неустойка по силата на чл.8 от договора.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, по въпросите „При тълкуване на договорите трябва ли да се търси действителната обща воля на страните – върху какво са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат ? Отделните уговорки трябва ли да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността ? Какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането на целта на договора ? Какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те ?“
Твърди се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като същевременно се поддържа, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 92 ЗЗД, и се сочат решение № 430 по гр.д. № 1673/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 369 по гр.д. № 1833/2014 г. на ВКС, IV г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба К. У. Д., посредством процесуалния си представител – адв. Н. И., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В първото от сочените решения, разрешавайки въпроса за тълкуването на договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността, ВКС застъпва традиционно възприеманото разбиране, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, а именно: предметът на договора и клаузите в него и договорения правен резултат, че отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се има предвид в смисъла, който произтича от договора, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, съчетаването на отделните правомощия на страните предвид целта на договора, поведението на страната с оглед пораждане на правомощия за нея, и как да се упражняват тези правомощия.
В обжалвания съдебен акт е подходено в съответствие с изразеното в решението по чл.290 ГПК разбиране. Налице е заявено ясно несъгласие от страните по тълкуване уговорките по чл.чл.2,6 и 7 от договора, като съдът е приел, че точното тълкуване действителната воля на страните е за съвместно удостоверяване по приемане и предаване на извършените СМР, за установяване изпълнението на възложената работа.
Не се поставя въпрос за конкретното съдържание на отделните уговорки и по-специално за разликата в правилата на чл. 2 и 6 от договора относно удостоверяването на извършените СМР, както и на значението на предвиденото удостоверяване на извършени строително-монтажни работи с акт образец 15 (чл. 2 от процесния договор), което по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не дава основание за допускане на касационно обжалване по подобен въпрос, независимо от обуславящото му значение за спора.
Второто от сочените решения на ВКС разрешава въпроса за правомощията на въззивния съд при неправилно дадена от първата инстанция правна квалификация на спора, като по същество се прави преценка дали основание за претендираната вреда е деликт или неизпълнение на договорно задължение. Явно е, че разрешеният с това решение спор, както и даденото обвързващо тълкуване на правния въпрос, нямат връзка с обуславящите въпроси по настоящия спор, поради което преценка за наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се извърши.
Поради това даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК.
Въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не са налице изискванията на т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, а именно, че „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.“. Касационният жалбоподател не е обосновал необходимостта от прилагане на цитираната по-горе правна норма.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по жалбата деловодни в размер на 900 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №4327/27.5.2016 г. по гр.д.№4471/2016 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение III „Б“ състав.
ОСЪЖДА Б. Н. В., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], да заплати на К. У. Д., британски поданик, [дата на раждане] в Л.,, с постоянен адрес: Б., Б. Л., Т., П., SY17 SPN, В., деловодни разноски в размер на 900/деветстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: