О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
Гр.София, 01.07.2009 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 356 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “М” Е. , гр. С. срещу решение № 17/16.09.2008г., постановено по гр.д. № 560/2007г. от Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 27.07.2005г. по гр.д. № 862/2004г. на Благоевградския окръжен съд в частта за осъждане на касатора да заплати на “С” А. сумата от 97891.08 лв. и сумата от 5094.32 лв. – изтекли лихви за забавено плащане, както и в частта, с което е обезсилено първоинстанционно решение по обратния иск, предявен от “М” Е. срещу М. С. Г. и е прекратено производството по делото.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Депозирана е и частна жалба срещу определение от 02.12.2008г. за изменение на решението в частта за разноските.
Ответникът “С”А. , гр. С. оспорва жалбата и допустимостта на касационното обжалване.
Третото лице – помагач М. Г. , гр. С. не взема становище по касационната, а оспорва частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният Софийски апелативен съд е приел, че между страните по главния иск “М” Е. и “С”А. е сключен договор за търговска продажба. Решаващият състав е изложил съображения, че фактът на предаване на стоките от продавача на купувача е доказан от констатациите на икономическата експертиза за заприходяването им, счетоводното отразяване на фактурите и декларирането им за ползване на данъчен кредит, както и от признанието на управителя на дружеството – купувач. Инстанцията по същество е уважила иска за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл.86 ЗЗД, като е съобразила и влязлото в сила първоинстанционно решение за отхвърляне на претенцията за заплащане на неустойка за репариране на едни и същи вреди.
В частта по обратния иск апелативният съд е приел, че не били налице процесуалните предпоставки на чл.175, ал.2 ГПК /отм./ за привличането на трето лице – помагач и за предявяване за съвместно разглеждане на обратен иск. Според въззивния съд правата, предмет на главния иск, не са преюдициални спрямо притезанието на ответника към бившия съдружник и евентуалната му имуществена отговорност, както и че недостатъците на исковата молба по обратния иск не са били отстранени в първото съдебно заседание.
Според касатора обжалваното решение в частта по главния иск е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като конкретните оплаквания са: съдът не е обсъдил възражението, че стоките не са получени, както и не са били представени от продавача транспортни документи, не е бил проверен редът и начините на заявяване, доставяне и получаване на фактурите и при липсата на доказателства за приемане на стоката, неправилно е присъдена цената й. В тази част се сочи решение на ВКС, в което е прието, че основание за плащане на стоката е доставката, а не издадената фактура. Противоречието в практиката по иска с правно основание чл.86 ЗЗД се основава на Реш. от 18.03.2003г. по гр.д. № 78/2002г., като се поддържа, че при уговорена между страните неустойка е недопустимо присъждането на мораторна лихва.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е въведено срещу въззивното решение в частта за обезсилване на първоинстанционния акт по обратния иск, като касаторът сочи противоречие в разрешенията на двете инстанции – Бл. ОС и САС.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл, твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
В случая, касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по главния иск за заплащане на цената на стоката, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Бланкетното възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се квалифицира като основание за касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед на функциите на ВКС като инстанция по проверка за правилното прилагане на правото, а не фактите по конкретния спор.
Изложените от касатора оплаквания в жалбата не биха могли да се определят като твърдения за произнасяне по правни въпроси, тъй като същите се отнасят до възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и до формиране на изводите му по основното спорно обстоятелство – предаването на стоката от продавача на купувача. Мотивите на инстанцията по същество не са основани на тълкуването на приложимите правни норми, а на обсъждането на фактите и обстоятелствата по делото.
Касаторът възпроизвежда изцяло касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и като основания и по чл.280, ал.1 ГПК, поради което изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, въпреки обема си и цитираната съдебна практика, се явява бланкетно. Доводите за неправилност на решението не подлежат на преценка по реда на чл.288 ГПК.
В частта по иска за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва е поставен правен въпрос, но в цитираната от касатора практика на ВКС не е отречено правото на кредитора да претендира обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, когато съществува договорна уговорка за неустойка за забава, а е прието, че е недопустимо кумулирането им. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като решаващият състав изрично е изложил мотиви, че присъжда обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, като отчита отхвърлянето на претенцията за неустойка.
По обратния иск заявените основания представляват оплаквания за неправилност на акта на апелативния съд, без да е поставен процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дори и такъв да би могъл да се изведе от изложението, то не е налице втората предпоставка за допускане на касационното обжалване. Противоречието между първоинстанционното и въззивното решение, което е предмет на касационно обжалване, не представлява регламентираното от законодателя основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По тези съображения касационното обжалване не следва да се допуска.
По частната жалба.
С определение от 02.12.2008г. Софийският апелативен съд е допълнил решението си в частта за разноските, като е осъдил “М”Е. да заплати на М. Г. сумата от 1200 лв. съдебни и деловодни разноски за въззивното производство.
Частният жалбоподател твърди, че третото лице – помагач и ответник по обратния иск не е направило искане за присъждане на разноски и по делото не са представени доказателства за размера на адвокатското възнаграждение.
Видно от въззивната жалба на М. Г. същата е заявила претенция за разноски и присъдената сума от 1200 лв. представлява размера на заплатената държавна такса по жалбата.
Следователно определението по чл.192, ал.4 ГПК /отм./ е правилно и следва да се потвърди.
В настоящото производство е направено искане за заплащане на разноски от ответника по касационната жалба, но не е представен списък по чл.80 ГПК, както и данни за платени суми за разноски, поради което такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17/16.09.2008г., постановено по гр.д. № 560/2007г. от Софийския апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 02.12.2008г. за изменение на постановеното решение № 17/16.09.2008г. по гр.д. № 560/2007г. на Софийския апелативен съд в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.