2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
гр. София, 04.05.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1370 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. о. п. (СзОП) срещу решение № 546/30.12.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 750/2015 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 555/01.10.2015 г. по гр. дело № 946/2015 г. на Хасковския районен съд, са уважени, предявените от М. И. Д. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № ЛС-39/24.01.2014 г. на административния ръководител на ответната СзОП – окръжния прокурор; ищцата е възстановена на предишната ? работа – на длъжността „съдебен деловодител“ в Окръжен следствен отдел на ответната СзОП-касатор; и последната е осъдена да заплати на ищцата сумата 7 160.40 лв., представляваща обезщетение за времето 07.02.2014 г. – 07.08.2014 г., през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.04.2014 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавните такси по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице – работодателя, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В касационната жалба и първоначално приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя не са формулирани конкретни правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като това е направено с подадената в изпълнение указанията на въззивния съд, молба с вх. № 1680/05.02.2016 г., където са формулирани следните три правни въпроса: 1) може ли отрицателната атестация на съдебния служител да бъде използвана за уволнение, след като съдържа достатъчно данни, сочещи липса на качества, необходими за изпълнение на възложената работа; 2) достатъчно доказателство ли е отрицателната атестация на съдебния служител, която той е приел без забележки и не е обжалвал, за да се приеме, че е налице липса на качества да изпълнява възложената му работа; и 3) достатъчно ли е задълженията, които съдебният служител трябва да изпълнява, и качествата, които трябва да притежава, да са описани в нормативен акт. Касаторът поддържа, че на тези правни въпроси не отговорено в обжалваното въззивно решение или те са разрешени с него в противоречие с практиката на ВКС, като сочи в тази връзка три конкретни решения.
Ответницата по касационната жалба – ищцата М. И. Д., в отговора на жалбата и приложено към него възражение, излага становище и съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Както сам жалбоподателят сочи в изложението си (молбата с вх. № 1680/05.02.2016 г.), окръжният съд не се е произнесъл и не е отговорил на третия от формулираните там правни въпроси, поради което този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно трайно установената задължителна практика на ВКС, липсата на качества у работника/служителя за ефективно изпълнение на възложената работа, като основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, може да бъде доказвана от работодателя с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Израз на тази константна практика е и решение № 247/14.01.2014 г. по гр. дело № 1257/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че законодателят не е предвидил специална процедура, в изпълнение на която да се установи непригодността на работника за ефективно изпълнение на работата си; че няма пречка да е въведено атестиране, съдържащо оценка за професионалните и делови качества на служителите, обхващащо по-продължителен период и отразяващо трайното състояние на равнището на техните качества за ефективното изпълнение на трудовите функции; както и че при отрицателна атестация тя да може да бъде използвана за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, когато съдържа конкретни данни и факти, които сочат на обективна липса на качествата, необходими за изпълнение на възложената работа.
В същия смисъл е и посоченото от самия касатор, решение № 54/21.02.2012 г. по гр. дело № 865/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: За да е законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, работодателят следва да установи (докаже): 1) че уволненият работник или служител не притежава посочените от него в заповедта за уволнение професионални качества, знания, умения, навици; 2) че тези качества, знания, умения, навици са необходими за ефективното изпълнение на осъществяваната от работника или служителя трудова функция; и 3) да установи защо е счел, че тези необходими качества, знания, умения, навици – в случая липсват. Законът не предвижда специален ред, по който следва това да бъде установено, но тъй като тази липса следва да е обективен факт и да отразява трайно състояние – работодателят следва да посочи обстоятелствата, въз основа на които е направил извода си. Наличието на посочени обстоятелства – дава възможност от една страна на работника или служителя да организира защитата си, а от друга страна осигурява възможност за съда да осъществи контрол на работодателската преценка при оспорване на уволнението. Посочването на обстоятелствата може да стане по два начина: първият е те да бъдат изложени в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, а втория – те да не се изброяват в заповедта, а в други документи, към които заповедта да препраща и които да са от естество, че да са станали достояние на работника или служителя. Независимо кой начин работодателят ще предпочете – заповедта за уволнение се счита мотивирана и в двата случая. В същия смисъл относно мотивирането на заповедта за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, са и останалите две посочени от жалбоподателя решения – решение № 253/06.04.2010 г. по гр. дело № 4122/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 81/08.05.2012 г. по гр. дело № 1363/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
С обжалваното по настоящото дело въззивно решение, окръжният съд, включително чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на районния съд (чрез което той ги е направил свои мотиви), е разрешил първите два правни въпроса, формулирани от жалбаподателя, в пълно съответствие с така цитираната задължителна практика на ВКС. Съдът е приел, че в процесната заповед за уволнение е посочено, че при проведеното през месец ноември 2013 г. периодично атестиране за периода 01.11.2012 г. – 31.10.2013 г., ищцата била оценена с най-ниската оценка „5“ – „неприемливо изпълнение“, но в тази връзка по делото е представен единствено атестационният формуляр, от който се установява, че действително на ищцата е поставена тази оценка „5“, както и че тя го е подписала без възражение. В съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, съдът е приел и че по своята правна същност, атестационният формуляр представлява частен документ, удостоверяващ изгодни за издателя факти, поради което не разполага с материална доказателствена сила и с оглед направеното от служителя – ищцата, оспорване по делото на отразените в него обстоятелства, истинността им подлежи на пълно доказване от работодателя чрез разпит на свидетели или прилагането на други доказателствени средства по ГПК, каквито обаче по делото не са поискани и съответно не са ангажирани. Също в съотвествие с цитираната практика на ВКС е прието и че отрицателната атестация може да бъде използвана за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ само, когато съдържа конкретни данни, които сочат на липса на качествата, необходими за изпълнение на възложената работа, а в случая приложеният към личното трудово досие на ищцата атестационен формуляр от 29.11.2013 г. не съдържа такива конкретни факти, поради което не би могло да се установи от него по убедителен и категоричен начин обективната ? невъзможност за един сравнително продължителен период, успешно да се справя с дадените ? задачи. В допълнение съдът е приел и че липсва необходимата конкретика и по отношение на отбелязаните груби нарушения на правилата на професионалната етика от страна на ищцата, при проведеното по повод на атестацията събеседване на 28.11.2013 г., като за тях също не са посочени някакви относими доказателства, поради което е абсолютно невъзможно да се извърши преценка за осъществяването им.
Несъгласието, както в случая, на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, дори когато това несъгласие е намерило израз във формулировката на правните въпроси в изложението към касационната жалба, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като изведените правни въпроси са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (в този смисъл е и т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а относно разграничението между основанията за касационно обжалване (касационните основания) по чл. 281 от ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – вече посочената т. 1 от същото тълкувателно решение).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 546/30.12.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 750/2015 г. на Хасковския окръжен съд;
ОСЪЖДА С. о. п. да заплати на М. И. Д. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.