4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№442
С., 06.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 718/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Б. от [населено място], чрез процесуалните му пълномощници, срещу решение № 400 от 14.12.2016 г. по в.т.д. № 653/2016 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 255 от 10.08.2016 г. по т.д. № 332/2015 г. на Окръжен съд – Стара Загора в обжалваните части, с които е признато за установено по отношение на М. Б. съществуването на вземане на „С. Г. [фирма], [населено място] за сумата 48 000 лева, ведно със законната лихва от 04.09.2015 г. до изплащане на вземането, дължими по запис на заповед от 04.09.2010 г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 4454/2015 г. на Районен съд – Стара Загора.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост и неправилност на решението, с искане за неговото касиране. Във връзка с първото основание се твърди, че не е представена справка по чл.366 ГПК и липсва правен интерес от водене на делото, както и, че неправилно не е уважено искането за спиране на производството по делото, на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК. Касаторът изразява несъгласие със становището на съда за редовност на записа на заповед от външна страна, а от друга страна поддържа, че неправилно не е съобразена констатацията на съдебно-икономическата експертиза за липса на счетоводство при ответника, нито обстоятелството, че плащането на посочената в записа на заповед сума е в обсега на Закона за ограничаване на плащанията в брой. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, във вр. с чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване поради липса на формулирани правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. По същество се твърди неоснователност на касационната жалба, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П., след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и надлежно заявените от ответника възражения, е приел, че записът на заповед от 04.09.2010 г. е редовен от външна страна, установяващ задължение за плащане на сумата 48 000 лева /при зачитане на въведеното от ищеца твърдение за плащане на сумата 2 000 лв. след издаване на заповедта за изпълнение/. В съобразителната част към решението подробно са изследвани отношенията между страните във връзка с първоначалното каузално правоотношение – договор за заем за сумата 60 000 лв., чието получаване от ответника е доказано с представените с исковата молба, неоспорени от ответника, писмени доказателства, както и във връзка с определянето на нов срок за издължаване на непогасения на падежа остатък от 50 000 лв. – с договора за заем от 04.09.2010 г. В тази връзка е изведен извод за липса на обективна новация по см. на чл.107 ЗЗД, както е поддържано от ищцовото дружество.
Въззивният съдебен състав е счел за преклудирано възражението на ответника за погасяване на паричното задължение по давност, а преценявайки извършените от същия процесуални действия е извел извод за извършено общо оспорване на вземането, без обаче да се твърди погасяване на дълга.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.
Като неоснователни следва да се преценят твърденията на касатора за вероятността въззивното решение да е процесуално недопустимо. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, вероятността за наличие на такъв порок следва да се преценява и служебно от съда във фазата по допускане на касационно обжалване, независимо от липсата на формулиран правен въпрос, съответно липсата на сочени допълнителни основания за достъп до касация. Твърденията на касатора за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с процесуалните задължения на ищеца в особеното исково производство по чл.365 и сл. ГПК, както и отказът на първоинстанционният съд да уважи искания по движение на делото и доказателствени искания, не биха могли да обосноват извод за вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт, с който е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част. Що се отнася до правния интерес от водене на делото, въззивният съд е съобразил задължителните постановки в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и конкретните данни във връзка с материалноправното оспорване на вземането, с оглед на което и при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК е предявен положителния установителен иск за установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил конкретни правни въпроси, които да са от значение за формиране решаващата воля на съда по спорното материално право. По същество искането за достъп до касация е основано само на доводи за процесуална и материална незаконосъобразност на въззивното решение. Съобразявайки задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които непосочването на значими за изхода на конкретното дело правни въпроси съставлява достатъчно основание за постановяване на отказ за допускане на касационното обжалване, както и за недопустимостта ВКС да извежда такива въпроси, следва да се приеме за неоснователно твърдението за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Трябва да се има предвид и различието между основанията за допускане на касация от основанията за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК, на което е акцентирано в посочения акт на нормативно тълкуване. Поради това, не би могло основанията за допускане на обжалването да се мотивират с твърдяни в касационната жалба пороци на атакуваното решение, частично възпроизведени и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В рамките на производството по селекция на касационните жалби е процесуално недопустимо да се извършва преценка за законосъобразност на изводите на решаващия съд, а такава проверка би могла да се осъществи само след евентуално допуснато касационно обжалване.
Поради неустановяване на основния селективен критерий, искането за допускане на касационно обжалване не би могло да бъде уважено.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат 1 500 лева – разноски, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен с отговора по чл.287, ал.1 ГПК договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 400 от 14.12.2016 г. по в.т.д. № 653/2016 г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА М. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата 1 500/хиляда и петстотин/ лева – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: