О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
гр. София 20.04.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4439 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Т. А. Р., чрез адв.М. Ш. и адв.Иван Ш. срещу решение № 963/04.07.2016 г. по в.гр.дело № 1195/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 800/08.03.2016 г. по гр.дело № 11562/2015 г. на Пловдивския районен съд и вместо това е прогласил на основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД за нищожна съдебно спогодба, одобрена с протоколно определение № 16/11.02.2014 г. по нохд № 19/2014 г. на ПОС, сключена между Т. А. Р. от [населено място] и повереника и адв.Ш. от една страна и К. Т. Б. и защитника му адв.Д. от друга страна, с която К. Т. Б. се задължава да заплати на Т. А. Р. сумата 15 000 лв. за срок от осемнадесет месеца, считано от 11.02.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 5 400 лв., считано от 19.07.2005 г. и законната лихва върху сумата от 9 600 лв., считано от 29.06.2007 г. до окончателното изплащане, поради липса на основание – задължение за обезщетяване и вреди, подлежащи на обезщетяване и ответницата е осъдена да заплати на ищеца направените разноски в размер на 600 лв. за първоинстанционното производство, и сумата 302 лв. разноски за въззивното производство.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. могат ли договори за заем, които са елемент от състава на престъплението по чл.252 от НК и са сключени в нарушение на ЗБ/отм./ и ЗКИ да породят между страните валидно договорно облигационно правоотношение, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение № 855/25.10.2005 г. по т.дело № 121/2005 г. на ВКС, II т.о. и решения на състави на ВКС, постановени по наказателни дела, 2. присъщ елемент на кредитирането ли са и могат ли да се квалифицират като вреда за кредитополучателя заплатените от него лихви по сключени договори за заем, които са елемент от състава на престъплението лихварство по чл.252,ал.2 от НК, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по наказателни дела, 3. когато системното сключване на определени сделки е престъпление по чл.252,ал.2 НК законосъобразно ли е същите сделки да се разглеждат отделно-изолирано и самостоятелно от решаващия съд като законосъобразна облигационна връзка, а не като част от системно извършваната от подсъдимия незаконна банкова дейност, извън предмета и фактическият състав на престъплението, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по наказателни дела, 4. договорна или деликтна е отговорността за причинени вреди, произтичащи от заплатени лихви по сделки, сключването на които законодателят е определил като елемент от фактическия състав на престъплението по чл.252,ал.2 НК, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба К. Т. Б., чрез адв.И. Д. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено въз основа на приложеното н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС, че срещу ищеца К. Б. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 252, ал. 2, предложение 2 във връзка с ал. 1 НК – за извършване по занятие на банкови сделки без разрешение, като от дейността са получени значителни неправомерни доходи. Прието е също, че на 10.02.2014 г. по делото е постъпила молба от Т. Р. за конституирането й като частен обвинител и граждански ищец. С молбата ответницата – сега жалбоподател е предявила срещу подсъдимия К. Б. граждански иск за сумата 97 000 лв., съответно при условията на евентуалност за 15 000 лв. – обезщетение за вреди от престъплението, ведно със законна лихва от датата на деликта до окончателното й плащане. В открито съдебно заседание на 11.02.2014 г. ответницата е заявила, че редуцира главната си гражданската претенция до сумата от 15 000 лв. Гражданският иск е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, а ответницата е конституирана от съда като граждански ищец и частен обвинител.
Съдът е приел, че в същото съдебно заседание между страните е постигната спогодба по гражданския иск, с която ищецът се е задължил да заплати на ответницата сумата 15 000 лв. за срок от осемнадесет месеца, ведно със законна лихва върху сумата 5 400 лв. от 19.07.2005 г. до окончателното плащане и законна лихва върху сумата 9 600 лв. от 29.06.2007 г. до окончателното плащане. Спогодителният протокол е подписан от страните и техните защитници и повереници, и от съдебния състав. С определение спогодбата е одобрена и производството по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС е прекратено в гражданската му част. В същото съдебно заседание е одобрено споразумение, с което подсъдимият К. Б. е признат за виновен в това, че през периода 06.04.2005 г. – 20.02.2009 г. в [населено място], като физическо лице, без съответно разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки, като е предоставял парични кредити (заеми) на физически лица срещу предоставяне на лихва, като на 19.07.2005 г. е предоставил кредит в размер 5 000 лв. на Т. Р. с месечна лихва 225 лв. за срок от 24 месеца, като размерът на лихвата е 5 400 лв., а на 29.06.2007г. е предоставил втори кредит на Т. Р. в размер 20 000 лв. с месечна лихва 600 лв. за срок от 12 месеца, като размерът на лихвата е 9 600 лв. Общият размер на предоставените на всички физически лица кредити е 97 500 лв., а получените лихви са в размер 30 000 лв. и последните съставляват значителни неправомерни доходи.
Прието е, че с определение на ПОС от същата дата – 11.02.2014 г. на основание чл. 53, ал. 2, б. „б”, предложение 2 НК К. Б. е осъден да заплати в полза на държавата придобития от него чрез престъплението значителен неправомерен доход в размер 30 000 лв. С определение № 176 от 13.05.2014 г. по ч. н. д. № 102/2014 г. на П. е потвърдено определението на ПОС, постановено на основание чл.53, ал.2, б. „б”, предложение 2 НК. С решение № 322 от 29.09.2014 г. по к. д. № 932/2014 г. на ВКС, II н. о. е оставено без уважение искането на ищеца за възобновяване на производство досежно отнетата в полза на държавата сума. Посочил е, че аргументите на касационната инстанция са, че поначало лихвите са присъщ елемент на кредитирането, тъй като представляват цената на предоставените парични средства и не могат да се квалифицират като вреда за кредитополучателя, както и, че обстоятелството, че е сключена спогодба е неотносимо към въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 53, ал. 2, б. „б” НК. Посочени са и изводите на съдебния състав по наказателното дело, че реализираните от подсъдимия неправомерни доходи от престъпната му дейност по системно извършване на банкови сделки не подлежат на връщане или възстановяване и правилно са отнети в полза на държавата.
Като е взел предвид фактическите твърдения в исковата молба и уточнения от ищеца петитум съдът е приел, че правната квалификация на предявения иск е по чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД.
Въззивният съд е посочил, че съдебната спогодба е договор, който може да бъде атакуван като нищожен на всички посочени в материалния закон основания. Приел е, че спогодбата по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС е сключена на основание чл. 45 ЗЗД, че съдебният състав е приел, че от деянието, за което е признат за виновен Б., са настъпили вредни последици за Т. Р.. Прието е също, че основанието на процесната спогодба се осланя на настъпилите вреди и задължението за обезщетяването им, чрез което се цели да се разреши правният спор между страните, произтичащ от правопораждащия юридически факт.
Позовал се е на разпоредбите на чл. 74, ал. 1 НПК, според които пострадал е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението, както и на чл. 84, ал. 1 НПК, в който е предвидено, че пострадалият или неговите наследници, както и юридическите лица, които са претърпели вреди от престъплението, могат да предявят в съдебното производство граждански иск за обезщетение на вредите и да се установят като граждански ищци. Възприети са изводите на първоинстанционния съд, че обстоятелството, че престъпният състав, по който е повдигнато обвинение, не включва увреждане като съставомерен признак, не означава категорично, че от конкретното престъпно деяние не са причинени вреди и, че последното не осъществява признаците на общия деликт по чл. 45 ЗЗД. Прието е, че на обезщетение подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от деянието, независимо дали са елемент от престъпния състав. Прието е също, че основният спорен правен въпрос е в случая от конкретното деяние, за което е признат за виновен ищецът по чл. 252, ал. 2, предл. 2 във вр. с ал. 1 НК, настъпили ли са вреди, като пряка и непосредствена последица.
Съдът е приел, че обвинението, което е повдигнато на К. Б. и, за което е признат за виновен със сключеното по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС споразумение, е за престъпление против паричната и кредитната система, за това, че през периода 06.04.2005 г. до 20.02.2009 г. в [населено място], К. Б. като физическо лице, без съответното разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки, като е предоставял парични кредити (заеми) на физически лица срещу получаване на лихва. Едно от тези лица, на които е предоставяне паричен кредит, е ответницата Т. Р.. Ищецът е признат за виновен за това, че на 19.07.2005 г. е предоставил кредит в размер на 5 000 лв. на Т. Р. с месечна лихва 225 лв. за 24 месеца, като размерът на сумата, изплатена като лихви, е 5400 лв., обезпечен с нотариален акт за договорна ипотека № 40, т. 4, рег. № 6337, нот. д. № 599 от 19.07.2005 г. и за това, че на 29.06.2007 г. е предоставил кредит в размер на 20 000 лв. на Т. Р. с лихва 9 600 лв. за 12 месеца, като размерът на сумата, изплатена като лихви е 9 600 лв., обезпечен с нотариален акт за договорна ипотека № 41, т. 4, рег. № 5738, нот. д. № 624 от 29.06.2007 г. Прието е, че изплатените лихви от Т. Р. произтичат не от упражняваната без разрешение по занятие банкова дейност, а от договорните правоотношения между страните. Посочил е, че в обвинението, за което е признат за виновен ищецът изрично е отбелязано, че лихвите са плащани въз основа на представен кредит.
Според въззивния съд в наказателния процес е допустимо предявяване и разглеждане по същество на искове само за непозволено уреждане, доколкото установяването на елементите на престъплението представлява по съществото си и извличане на фактически обстоятелства за виновно и противоправно поведение на дееца, намиращо се в причинна връзка с вреди за пострадалия. Посочил е, че основният предмет на доказване на внесеното обвинение(чл. 102, т. 2 НПК) съвпада с предмета на доказване по гражданския иск, че в наказателното производство е недопустимо предявяването на иск на друго правно основание, освен това по чл. 45 ЗЗД.
Възприета е съдебната практика, според която не е възможно кумулирането на договорна и деликтна отговорност. Наличието на облигационно отношение и конкретни юридически факти почиващи на него, изключват възможността претендираното обезщетение да е въз основа на общото правило да не се вреди другиму. Приел е, че ако увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или неточно изпълнение на задължения по договор, то и отговорността, включително и обезщетението за изправната страна, са следствие договорното правоотношение. Когато увреждането не е резултат от неосъществяване на очакван резултат по едно съществуващо облигационно отношение, а от неизпълнение на общото задължение на всички към всички, произтичащо от закона, да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. Прието е, че при т. нар. договорна отговорност и при деликтната, основанието за търсене на обезщетение за вреди е все неизпълнение на съществуващ дълг, че увреденият не може сам да избира основанието, че то се определя от материалния закон, който се съотнася към конкретните юридически факти.
Въззивният съд е приел за установено въз основа на приетото по делото н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС, че отношенията между страните са на основание договорна връзка. Прието е също, че правопораждащият юридически факт, довел до заплащането на лихвите, представляващи неправомерни доходи и отнети в полза на държавата, е договорното правоотношение между страните по настоящото производство – сключените два договора за заем. С оглед на това е формиран извод, че е изключено приложението на деликтната отговорност. Посочил е, че престъплението по чл. 252, ал. 2, предл. 2 във вр. с ал. 1 НК е формално, че то засяга обществените отношения досежно паричната и кредитната система в държавата, като поначало лихвите са присъщ елемент на кредитирането, тъй като представляват цената на предоставените парични средства и не могат да се квалифицират като вреда за кредитополучателя. Преценени са за основателни доводите изложени във въззивната жалба на ищеца, че заплащането на лихви по договорите за заем /кредит/ между осъдения и Т. Р. е на основание договорните им правоотношения, поради което липсва деликт в случая. Прието е, че изключването на състава по чл. 45 ЗЗД от отношенията между страните налага извода, че от извършените деяния, за които със сключеното споразумение е признат за виновен К. Б. не са последвали вреди и по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС не са били налице предпоставките за наличието на фигурата на пострадало лице. С оглед извода за липса на задължение за обезщетяване и вреди, подлежащи на обезщетяване съдът е приел, че твърденията на ищеца за липса на основание на процесната спогодба са основателни. Формирал е извод, че поради липсата на фактическия състав на деликтната отговорност, изключена от договорната връзка между страните, сключената съдебна спогодба е лишена от основната си типична цел, а именно да преодолее правния спор между страните въз основа на взаимните отстъпки между тях. Прието е, че липсва основоположната цел на сделката, тъй като липсата на вредни последици опорочава основанието й.
При тези съображения съдът е формирал решаващ извод за основателност на предявения иск и е прогласил сключената съдебна спогодба между страните за нищожна, поради липса на основание.
По правните въпроси:
Основателни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия правен въпрос от изложението. По поставения правен въпрос липсва практика на ВКС и същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. В подкрепа на доводите за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване са цитирани решения на състави на ВКС, постановени по наказателни дела. Съгласно т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Според това тълкуване решенията на състави на ВКС, постановени по наказателни дела са извън обхвата на практика на ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по посочения въпрос, тъй като с цитираното решение № 855/25.10.2005 г. по т.дело № 121/2005 г. на ВКС, II т.о. не е разрешен същият правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и трети въпроси от изложението, тъй като жалбоподателката е цитирала решения на състави на ВКС, постановени по наказателни дела. Последните не представляват практика на ВКС по смисъла на тълкуването, дадено в т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Жалбоподателката не е обосновала наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а именно не е посочила какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска касационно обжалване на решение № 963/04.07.2016 г., постановено по в.гр.дело № 1195/2016 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба вх. № 23042/29.07.2016 г., подадена от ответницата Т. А. Р., [населено място], [улица], ет.2,ап.5, чрез адв.М. Ш. и адв.И. Ш..
Указва на жалбоподателката Т. А. Р. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 300 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: