О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
гр.София, 24.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 2198 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Подадена е частна касационна жалба от „Мегатер” ООД, А. А. А. и А. А. А., всички представлявани от адв.И. П., против определение № 265/26.06.2019 г. по ч.в.т.д. № 363/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 156/20.03.2019 г. по т.д. № 191/2018 г. на Старозагорски окръжен съд, ТО, в обжалваната от частните касатори с частна жалба с вх. № 5321/16.04.2019 г. негова част с характер на определение, с която е оставено без разглеждане направеното от „Мегатер” ООД, А. А. А. и А. А. А. с допълнителния отговор от 30.10.2018 г. искане съдът да се произнесе по създадено правоотношение, свързано с разпределение на печалбата от 28.10.2014 г., изменено и допълнено с решение на Общото събрание от 25.05.2018 г., и разпоредбата на чл.133 ТЗ и чл.53 от учредителния договор, а именно: „Било ли е налице разпределение на печалбата по равно, съобразно дяловете на съдружниците?”, и е прекратено производството в тази част.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частните касатори считат, че е налице нарушение на разпоредбите на чл.373, ал.2 и чл.124, ал.2 ГПК. Поддържат, че между съдружниците в ООД съществува правоотношение, свързано с правото при участие в разпределението на печалбата във връзка с чл.123 и чл.133 ТЗ. Същото правоотношение има значение за правилното решаване на делото и не представлява факт по смисъла на чл.124, ал.2 ГПК. Молят за отмяна на атакуваното определение.
Ответникът по частната касационна жалба К. Д. К. в депозирания писмен отговор оспорва основателността на частната касационна жалба. Излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално моли частната касационна жалба да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното:
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че производството по т.д. № 191/2018 г. на ОС- Стара Загора е образувано по искова молба на К. Д. К. против „Мегатер” ООД, А. А. А. и А. А. А. с искане за признаване за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че тримата ответници му дължат солидарно сумата от 85 897,17 евро – главница, представляваща неизплатения остатък от общо договорения с договор за спогодба от 28.10.2014 г. дълг в размер на 122 710,05 евро, представляващ дивидент от печалбата на дружеството, дължим на ищеца въз основа на решение на Общото събрание на ООД от 28.10.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.04.2018 г., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение на 30.04.2018 г. В обстоятелствената част на исковата молба се излагат съображения, че към момента на планирано от ищеца като съдружник напускане през 2014 г. от ответното дружество е натрупана печалба и съдружниците са се съгласили същата да бъде разпределена непропорционално на дяловете им, в по – голям обем за К. К. в сравнение с другия съдружник А. А.. В отговора на исковата молба тримата ответници възразяват относно разпределението на печалбата, като се позовават на разпоредбата на чл.133 ТЗ. С насрещен иск претендират признаване за установено, че от подлежащата на разпределение сума от 240 000 лв., като част от печалбата, К. К. като притежател на 50 дяла е имал право да получи печалба в общ размер на 120 000 лв., от които като частичен насрещен иск предявяват за установяване 14 400 лв., по договора за спогодба от 28.10.2014 г., в която част същият е нищожен поради противоречие с чл.133 ТЗ. По този иск ОС-Стара Загора се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив в първоинстанционното решение. В подадената от К. К. допълнителна искова молба се поддържа становище, че нормата на чл.133 ТЗ е диспозитивна и позволява отклонение от принципа за разпределение на дивидент съразмерно на притежаваните дялове. С допълнителния отговор тримата ответници изразяват несъгласие със становището на ищеца по приложението на чл.133 ТЗ. Твърдят, че в нарушение на същата разпоредба с решение от 28.10.2014 г. се разпределя цялата печалба на съдружника К. К. и молят на основание чл.373 ГПК да се приеме искане съдът да се произнесе по създаденото правоотношение, свързано с разпределяне на печалбата от 28.10.2014 г., съответно изменено и допълнено с решение на ОС от 25.05.2018 г., и разпоредбата на чл.133 ТЗ и чл.53 от учредителния договор – било ли е налице разпределяне на печалбата по равно съобразно дяловете на съдружниците? Въз основа на тази фактическа обстановка ПАС е приел, че създаденото според ответниците правоотношение е дефинирано като въпрос. Изложил е съображения, че по начина, по който е поставен, въпросът касае установяването на факт, а не на правоотношение. Този факт несъмнено следва да бъде изяснен при установяване на обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си, заявена с исковата молба, а ответниците – претенцията си, заявена с насрещния иск. С оглед на това въззивният съд е приел, че искането да се установи факт, който е част от фактическия състав на правоотношенията – предмет на двата иска, е недопустимо с оглед разпоредбата на чл.124, ал.4, изр.2 ГПК. Приел е още, че искането е недопустимо и на основание чл.373, ал.2 вр. чл.212 ГПК, тъй като с поставения от ответниците въпрос не е посочено преюдициално правоотношение. Поради това ПАС е заключил, че искането е лишено от предмет и от защитим правен интерес.
След преценка на доводите на частните касатори в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.274, ал.3, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай частните касатори формулират следните правни въпроси: 1/ Съдружник в ООД – притежател на дялове от дружеството може ли да бъде лишен без посочено основание от получаване на печалба при разпределението й от Общото събрание? Такова решение ще бъде ли в противоречие на чл.123 и чл.133 ТЗ? И не го ли прави нищожно?; 2/ Възникват ли правоотношения между съдружниците и между тях и дружеството при разпределение на печалбата от Общото събрание във връзка с изричните разпоредби на ТЗ и Учредителния договор на дружеството? Има ли приложение разпоредбата на чл.124, ал.4, пр.2 ГПК, отнасяща се до истинността на документи, и представлява ли правото на съдружника в ООД да получи печалба друг факт с правно значение – установяването на който изисква да е предвидено в закона или се касае до правоотношение, което възниква от множество факти и изисквания, предвидени в ТЗ и Учредителния договор?; 3/ Длъжен ли е съдът да се произнесе съгласно чл.373, ал.2, пр.2 ГПК по искането относно оспореното правоотношение от значение за решаване на спора, свързано с правото на съдружника да получи съответната част от печалбата съобразно притежаваните дялове? Първият и вторият въпрос са въведени при позоваване на селективния критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 38/01.04.1960 г. по гр.д. № 11/1960 г. на ОСГК на ВС, Тълкувателно решение № 72/25.06.1960 г. на ОСГК на ВС, решение № 88/06.07.2017 г. по т.д. № 3114/2015 г. на ВКС, I т.о. и решение № 1736/02.11.2005 г. на ВКС, III г.о. По първия, както и по третия въпрос се излагат доводи и за наличие на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Налице е позоваване и на чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Неоснователен е лаконично поддържаният довод за недопустимост на въззивното определение. Недопустими са съдебните актове, които са постановени при липса на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка за съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. В случая не се установяват такива предпоставки. Въззивният съд надлежно е сезиран с частна жалба, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК против прекратително определение на първоинстанционния съд и се е произнесъл в рамките на повдигнатия пред него процесуален спор.
Като неоснователен следва да се прецени и необоснованият довод за очевидна неправилност на въззивното определение. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното определение на ПАС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
Частните касатори не подкрепят доводите си за прилагане на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото поставените въпроси са свързани с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на приетото от съда, изложени и в самата частна касационна жалба. Първият въпрос е от материалноправен характер и по него няма произнасяне с обуславящи крайния изход от спора мотиви на въззивния съд, доколкото последните касаят процесуални въпроси относно допустимостта на искането, а не неговата основателност по същество. Вторият и третият въпрос са изцяло фактически и предполагат преценка на конкретни доводи и доказателства и насочват към проверка на правилността на въззивното определение. В разглеждания казус от значение е как са били наведени обстоятелствата и какво искане е било формулирано към съда, защото се преценява допустимост на иск, а не принципно дали във връзка с разпределение на печалбата възникват и между кого с какво съдържание правоотношения. Общите основания за неправилност на обжалваното определение по чл.281, т.3 ГПК не могат да изпълнят изискуемото съдържание на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираните Тълкувателно решение № 38/01.04.1960 г. по гр.д. № 11/1960 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 72/25.06.1960 г. на ОСГК на ВС са неотносими към настоящия спор; решение № 88/06.07.2017 г. по т.д. № 3114/2015 г. на ВКС, I т.о. е постановено във връзка с друг въпрос и той е относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства.
Не е налице и твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечивата, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е конкретния случай.
Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
В полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв., направени във връзка с депозирания писмен отговор на частната касационна жалба.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 265/26.06.2019 г. по ч.в.т.д. № 363/2019 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Мегатер” ООД, [населено място], ул. „Индустриална” №1, А. А. А. от [населено място], [улица], вх.А, ет.7, ап.53, и А. А. А. от [населено място], [улица], вх.А, ет.7, ап.53 да заплатят на К. Д. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 300 лв., представляващи направените от последния разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: