О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
Гр. София, 24.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 07.03.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 2639/2017 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила съвместна касационна жалба на ЕМИ-ЛТ ЕООД – [населено място], общ. С., и Л. К. Т. от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, против решение № 188 от 28.06.2017 г. по в. т. д. № 619/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 207 от 11.05.2016 г., постановено по т. д. № 263/2015 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, ТО, ХVI с-в в частта, с която исковете са уважени. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, на основание чл.422 ГПК, че касаторите дължат на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД [населено място] солидарно заплащане на сумите: 120 660.74 лв. – главница по договор за банков кредит B. от 06.11.2012 г. и анексите към него, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 16.10.2014 г. до изплащането й; 12 798.42 лв. – договорна лихва за периода 21.02.2014 г. – 14.10.2014 г.; 232.82 лв. – такси по договора; за които суми ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 889 от 20.10.2014 г. по ч. гр. д. № 1840/2014 г. на РС Асеновград, както и касаторите са осъдени да заплатят разноски по делото /в заповедното и исковото производство/.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, за което са изложени пространни съображения. Формулиран е петитум за обезсилване или евентуална отмяна на обжалваното решение във всички възможни според закона хипотези.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване отново се развиват съображения за пороците на въззивното решение по чл.281 ГПК, а в неговия край са формулирани следните въпроси – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: “Ако управител на ЕООД, действайки сам за себе си в качеството си на неограничено отговорно физическо лице, при условията на чл.101 ЗЗД встъпва в дълг по договор за банков кредит с кредитополучател – длъжник същото ЕООД, следва ли споразумението за това да има писмена форма, подписана от физическото лице, по начин, неоставящ никакво съмнение, че документът е бил подписан именно от физическо лице, действащо само за себе си, в качеството му на лице, встъпващо в дълга като неограничено отговорен съдлъжник?; Допустимо ли е, при встъпване в дълг по договор за банков кредит, размерът на съществуващия дълг /кредит за погасяване/ да не фигурира в споразумението /анекс/ за встъпване в дълг, а да е посочен като обща сума в План за погасяване, описан като неразделна част от споразумението?; Задължителна ли е за съдилищата практиката на ВКС, формирана в решения по чл.290 ГПК, по въпроси, които не са били предмет на определението по чл.288 ГПК, като въпроси, обосновали допускането на съдебния акт до касационен контрол?; Изменението с допълнително споразумение към договор за револвиращ банков кредит на главницата по кредита в размер, по-висок от първоначално уговорения и реално … /въпросът не е довършен/; Доколкото, с оглед формираната практика на ВКС по чл.290 ГПК, договорът за заем е реален и се счита за сключен от момента на предаването, респ. получаването на заемната сума, какво е правното значение на споразумение за капитализирането на лихва, променяща размера на дължимата главница, без да е налице реално предаване на заемна сума и без наличие на уговорка за прихващане – представлява ли “нов дълг”?, Ако ищецът по чл.422 ГПК разполага с няколко писмени документа, представляващи различни възможности за издаване на заповед въз основа на документ по чл.417 ГПК, отнасящи се до едно и също претендирано вземане, ответникът има ли правния интерес и може ли да ги оспори в производството по чл.422 ГПК, ако писмените документи са представени по него, дори заповедта за изпълнение да е била издадена само въз основа на някои от тях?”.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, с кратък писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, евентуално, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в законоустановения срок за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима.
С оглед указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК /в редакция преди изменението му /ДВ, бр.86/2017 г./, предвид датата на постъпване на касационната жалба/, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС -ОСГТК, настоящият съдебен състав намира следното:
За да е налице общото селективно основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ясно и точно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил постановения от него краен резултат, но не и правилността на решението, с оглед конкретните данни по делото. Съставът на касационния съд няма правомощия да извежда този въпрос, въз основа съдържанието на жалбата и/или изложението. Налице е съществена разлика между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, която следва да бъде съобразена и проведена от страните при предприемане на обжалването. При удовлетворяване на посочения общ селективен критерий за достъп до касация, подлежат на изследване допълнителните такива по чл.280 ал.1 т. т. 1- 3 ГПК, сочени от касатора, т.к. общите и поне едно от допълнителните условия за допускане на касационно обжалване трябва да съществуват кумулативно.
В настоящия случай в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са формулирани правни въпроси, относими към поддържаните основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изложени са изцяло и само оплаквания, съставляващи основания по чл.281 ГПК, и е цитирана практика на ВКС по чл.290 ГПК, на която се твърди, че обжалваното решение противоречи. Горното представлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, поради неустановяване на общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК.
На следващо място са поставени въпроси, за които бланкетно се сочи, че отговарят на допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Предпоставките на горната норма също следва да бъдат надлежно обосновани и доказани от касатора, чрез аргументиране, съобразно т.4 от указанията на ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, на наличието на празнота или неяснота в закона, налагащи извършване на тълкуване, или на необходимост от промяна на утвърдена практика по тълкуването и приложението на закона, дори същият да е считан за ясен. Т.к. това не е сторено в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, недоказан е допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване, поддържан от касаторите.
По тези съображения обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, без да е нужно да бъдат изрично обсъждани мотивите на въззивния съд, довели до постановяване на обжалвания краен резултат по спора.
На последно място следва да се отбележи, че липсва и вероятност обжалваното решение да се явява недопустимо по причините, посочени в касационната жалба, в който случай касационният съд е длъжен да допусне служебно решението до касационна проверка /че в заповедта за изпълнение не са посочени анексите към договора за кредит, поради което няма идентитет между заповедното и исковото производство; или пък че установителният иск по чл.422 ГПК трябва да има за предмет установяване на вземанията по заповедта за изпълнение, а не по договора за кредит, в противен случай се касае за иск по чл.124 ГПК, който е недопустим; или пък че първоинстанционният съд не се е произнесъл изрично, преди постановяване на решението, по възраженията против допустимостта на иска и пр. и пр./.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 188 от 28.06.2017 г. по в. т. д. № 619/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: