1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
ГР. С., 19.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 10.04.12 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНЯ ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1562/11 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Градски съд С. /ГС/ по гр.д. №9899/10 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу [фирма] по чл.49 от ЗЗД, за сумата от 7180 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, нанесени на ищеца с действията на ответника по охрана и използване на предоставената му под наем сграда.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Намира, че по въпроса допустими ли са св. показания за изменение на писмени съглашения, в които страната, която иска свидетелите е участвала, въззивното решение противоречи на ТР №147/1954 г. на ОСГК, на приложените две решения на ВКС по реда на ГПК отм. и на три решения на окръжни съдилища от страната. Цитираната и приложена практика е по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК – в обхвата на задължителната по т.1 са тълкувателните решения, приети при действието на ЗСВ/ 1994 г. – ТР №1/19.02.10 г. Освен това практиката и респ. противоречието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК се формира от и със влезли в сила решения на съдилищата, каквито не се установява да са приложените решения на ОС Русе по гр.д. №88/08 г. и на ОС – Видин по гр.д. №276/09 г.
С. противоречие по т.2 не е налице: В. съд е приел, че отговорността на ответника се претендира с твърдения за причиняване имуществени вреди на ищеца, произтекли от неизпълнение на задължението на служители на ответника при ползване и охраняване на отдаденото му под наем помещение – офис №208, на втори етаж от сградата. В резултат на това от офиса била извършена кражба на движими вещи, принадлежащи на трето лице. Последното осъдило ищеца и той му платил обезщетение за самоуправно лишаване от достъпа до офиса и за движимите вещи, заедно с лихви и разноски, в размер на исковата сума по настоящото дело. Според въззивния съд за установяване на фактите от предмета на спора – в чие държане и охрана е бил процесният офис към момента на увреждащото действие – м.11.99 г., са допустими св. показания, които следва да се преценяват съвкупно с останалите доказателства по делото. Отхвърлил е иска като е приел, че от наемния договор не се установява кои помещения конкретно са били предадени за ползване от ответника – за процесния офис има данни, че е отдаден под наем с договор между трети за спора лица. Свидетелите също установяват, че в сградата е имало помещения, които са се ползвали от трети лица, а не от ответника. Не се установява и противоправно поведение на служителите на ответника, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за ползване на сградата, охрана, надзор и предотвратяване на кражба на вещи от нея.
Писмените съглашения, които визира с въпроса си касаторът, са: договор за наем от 6.07.98 г. между страните / тогава [фирма] и [фирма]/, допълнително споразумение към договора от 20.12.99 г. за връщане на наетата вещ и съставен за това приемо- предавателен протокол от 23.12.99 г. С наемния договор ищецът предоставил на ответника под наем за срок от 1.08.98 г. до 31.12.2000 г. свой недвижим имот: първи, втори, трети, четвърти и мансардни етажи в сграда в [населено място], без помещението до машинното до асансьора. С допълнителното споразумение страните са договорили предаване / връщане/ на наетите помещения от наемателя на наемодателя и възмездяване на щетите от ползването им. Приемо – предавателният протокол е съставен в изпълнение на това споразумение, след оглед на помещенията и констатира състоянието им. В протокола, като върнат от ответника на ищеца, е посочен и процесният офис №208 и е констатирано състояние без повреди и липси към датата на предаването. В същото време по делото са представени доказателства / договор за наем от 1.10.99 г.и списък на офис- оборудване/, че процесният офис 208 – намиращ се до асансора, според решението на СРС, с което ищецът е осъден да заплати обезщетение на третото лице – е отдаден под наем на последното от други трети за спора лица
Свидетелските показания са допуснати и ценени във връзка с фактическото държане на офиса, охраната и достъпа до него, според фактическото основание на иска, а не за установяването, изменението и отмяната на договора за наем между страните – чл.164, т.5 от ГПК. В уточняваща молба пред ГС ищецът изрично е заявил, че не претендира вредите като настъпили от неизпълнение на този договор. Становището на въззивния съд за допустимост на св. показания и за начина, по който следва да се преценят е съответно на практиката на ВКС по чл.290 от ГПК – напр. в Р по т.д. №814/10 г. на ТК, 2-ро отд. е прието, че св. показания са допустими за фактически обстоятелства, извън съдържанието на съглашението, каквито са причините и инициативата за прекратяване на договора, начина на прекратяване и намеренията на договарящите; в Р по гр.д. № 856/09 г. на четвърто г.о. е прието, че при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.
Принципно това се отнася и за осн. по чл.164, ал.1,т.5 ГПК. В настоящия случай при създадената с цитираните по –горе писмени доказателства неяснота на кого е отдаден под наем офисът и респ. кой го е държал фактически към момента на кражбата на вещи от него, съдът е допуснал и св. показания, които е ценил заедно с останалите доказателства. Така е ценено и съдържащото се в приемо -предавателния протокол извънсъдебно признание на ответника, че офисът е държан от него. Забраната по чл.164, ал.1,т.5 ГПК е за диспозитивният документ, който материализира съглашението, но не и за свидетелстващ за него документ, какъвто в случая е приемо – предавателният протокол. В този смисъл е и ТР №147/54 г., според което св. показания са допустими винаги, извън ограниченията установени в закона и това правило не може да бъде отменено по взаимно съгласие на страните.
Приетото от въззивния съд по въпроса за допустимостта на св. показания съответства на цитираната практика на ВКС по чл.290 от ГПК и не е в противоречие с приложената от касатора, която обаче е формирана при фактическа и правна обстановка, различна от тази по настоящото дело.
Затова соченото основание за допускане на обжалването не е налице и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд С. по гр.д. №9899/10 г. от 7.07.11 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: