О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
София, 11.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдията Татяна Върбанова
ч. т. дело № 2305/2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр.1 ГПК.
Образувано е по подадена частна жалба от [фирма], ЕИК[ЕИК], срещу определение № 151 от 27.06.2017 г. по в.т.д. № 221/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т. в частта, с която е допуснато обезпечение на предявените от [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу [фирма] искове: с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД – за сумата 75 821.04 лв., ведно със законната лихва от 18.04.2016 г.; с правно основание чл.86 ЗЗД – за сумата 2 931.45 лв.; с правно основание чл.59 ЗЗД – за сумата 4 481.33 лв., ведно със законната лихва от 18.04.2016 г. и с правно основание чл.86 ЗЗД – за сумата 173.26 лв., чрез налагане на възбрана върху апартамент в [населено място], [улица] вх.1, ет.3, ап.21 /подробно индивидуализиран в определението/ до размер на сумата от 83 407.08 лв. – сборна цена на предявените искове.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, като се оспорва вероятната основателност на исковете, както и наличието на обезпечителна нужда. Твърди, че не съществува никаква заплаха да бъде затруднено и нереализирано претендираното от ищеца право за в бъдеще, тъй като дружеството притежава многобройни недвижими имоти на висока стойност. Последното твърдение е подкрепено с приложена разпечатка от имотния регистър само за имотите, вписани в Служба по вписванията – Р.. По съображения в частната жалба претендира отмяна на определението и обезсилване на издадената обезпечителна заповед.
В постъпил по делото писмен отговор от [фирма] се оспорва депозираната частна жалба. По съображения в него се иска потвърждаване на атакуваното определение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт и е спазен предвиденият в чл.396, ал.1 едноседмичен преклузивен срок, считано от връчване на съобщението от Службата по вписвания за наложената обезпечителна мярка.
Видно от данните по делото е, че с приключилото пред Окръжен съд – Русе първоинстанционно производство/ решение № 56 от 04.04.2017 г. по т.д. № 123/2016 г./ „Д. строй Е. е осъдено да заплати на [фирма] посочените по-горе искови суми. Решението е обжалвано пред Апелативен съд – Велико Т. от [фирма], като едновременно с отговора на въззивната жалба е постъпила и молба за обезпечение от въззиваемото дружество [фирма]. С атакуваното определение въззивният съдебен състав е уважил молбата по чл.389 ГПК, като е счел, че са налице всички предпоставки за допускане на исканото обезпечение – предявените искове са допустими, доказана е тяхната вероятна основателност въз основа на събраните в първоинстанционото производство доказателства и е налице обезпечителна нужда, тъй като за молителят ще бъде невъзможно, или ще се затрудни осъществяването на правата по решението.
Като неоснователни следва да се преценят принципните оплаквания в частната жалба за несъобразяване на предпоставките за допускане на обезпечението на висящите искове. Представените в първоинстанционното производство доказателства, както и постановеното от Окръжен съд – Русе осъдително решение по предявените от [фирма] искови претенции съставляват индиция за вероятната основателност на исковете. Според непротиворечивата практика на ВКС – така например, определение по ч.т.д. № 601/2011 г., ІІ т.о., определение по ч.т.д. № 434/2012 г., ІІ т.о., определение по ч.т.д. № 3165/2013 г., ІІ т.о. и др. преценката на съда относно предпоставките по чл.391, ал.1 ГПК за допускане на обезпечение е винаги конкретна и е обусловена от специфичните за всяко дело обстоятелства и съответни доказателства, като съдът разполага с правомощие да прецени дали е налице обезпечителна нужда за ищеца по см. на тази разпоредба и дали представените писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на предявения иск/ искове. Няма спор в съдебната практика, че разполагането с различни по вид и на значителна стойност имущества от длъжника не би могло да се изведе като обстоятелство, абсолютно изключващо обезпечителната нужда на кредитора. За съда съществува задължение да преценява нуждата от обезпечение по всяка конкретна молба по чл.389 ГПК, при съобразяване на исковите претенции и вида на поисканата обезпечителна мярка по чл.397 ГПК, както и адекватността на обезпечителната мярка на обезпечителната нужда. Дори и да съществува вероятност да бъдe затруднено реализирането на права съобразно решението, то това е достатъчно за признаване нуждата на ищеца от обезпечаване на исковите претенции.
При постановяване на атакуваното определение не са преценени обаче кумулативните предпоставки на чл.391, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като съгл. чл.391, ал.2 ГПК съдът би могъл да задължи ищеца да представи гаранция дори и в случаите, когато искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства. Това се налага тогава, когато не би могло да се обоснове в достатъчна степен извод за такава вероятна основателност на претендираното право. В случая не е преценено, че в първоинстанционното производство са представени и доказателства, разколебаващи вероятната основателност на обезпечаваните искове, поради което допускането на обезпечението следва да стане единствено в условията на определена гаранция, вносима от молителя. При съобразяване на изискванията на чл.391, ал.3 ГПК, гаранцията трябва да се определи в размер на 8 340 лв.
По тези съображения, определението в обжалваната част следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което допускането на обезпечението да се обуслови от внасянето на посочената парична гаранция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 151 от 27.06.2017 г. по в.т.д. № 221/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т. в частта, с която е допуснато обезпечение на предявените от [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу [фирма] искове: с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД – за сумата 75 821.04 лв., ведно със законната лихва от 18.04.2016 г.; с правно основание чл.86 ЗЗД – за сумата 2 931.45 лв.; с правно основание чл.59 ЗЗД – за сумата 4 481.33 лв., ведно със законната лихва от 18.04.2016 г. и с правно основание чл.86 ЗЗД – за сумата 173.26 лв., чрез налагане на възбрана върху апартамент в [населено място], [улица] вх.1, ет.3, ап.21, до размер на сумата от 83 407.08 лв. – сборна цена на предявените искове, вместо което постановява:
ДОПУСКА обезпечение на предявените от [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу [фирма] искове: с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД – за сумата 75 821.04 лв., ведно със законната лихва от 18.04.2016 г.; с правно основание чл.86 ЗЗД – за сумата 2 931.45 лв.; с правно основание чл.59 ЗЗД – за сумата 4 481.33 лв., ведно със законната лихва от 18.04.2016 г. и с правно основание чл.86 ЗЗД – за сумата 173.26 лв., чрез налагане на възбрана върху апартамент в [населено място], [улица] вх.1, ет.3, ап.21, до размер на сумата от 83 407.08 лв. – сборна цена на предявените искове, при условие, че [фирма] представи парична гаранция в размер на 8 340 лв. в едноседмичен срок от уведомяването за настоящото определение. В противен случай издадената обезпечителна заповед следва да бъде обезсилена.
Връща делото на Апелативен съд – Велико Т. за извършване на необходимите процесуални действия във връзка с уведомяването на [фирма] за внасяне на гаранцията, а при неизпълнение – за евентуално обезсилване на издадената обезпечителна заповед.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: