4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.61
София.11.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 770/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Иваники, с ЕГН [ЕГН], действащ лично и със съгласието на своята майка З. Василева И., чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 721 от 09.05.2012 г. по гр.д.№ 459/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, седми състав, в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд по гр.д. № 14900/2010 г. за отхвърляне на предявения срещу ЗАД [фирма] иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.226, ал1 КЗ за разликата над 25 000 лева до 50 000 лева.
К. поддържа доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД. Твърди се, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен тежките увреждания, настъпили в резултат на ПТП и присъденото обезщетение е занижено и е крайно несправедливо.
Инкорпорираното в жалбата искане за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по материалноправен въпрос, свързан с визирания в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. По този въпрос касаторът се позовава постановеното по реда на новия ГПК решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ТК, като алтернативно счита, че произнасянето по този въпрос от страна на ВКС е необходимо с оглед точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ, предвид наличието на валидно застрахователно правоотношение по отношение водачката на увреждащото МПС. След преценка на доказателствата във връзка с механизма на настъпило на 22.06.2010 г. произшествие, въззивният съд е направил извод за противоправното поведение на водачката на лекия автомобил Д. П., изразяващо се в нарушаване на чл.117 ЗДвП, която я задължава при приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират деца, да намали скоростта, а при необходимост и да спре. Решаващият състав е преценил като неоснователно релевираното от ответника и уважено от първата инстанция възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Прието е, че липсват доказателства за допуснато от пострадалия нарушение на чл.114, т.1 ЗДвП, изразяващо се във внезапно навлизане на пътното платно, като този извод е обусловил неприлагането на чл.51, ал.2 ЗЗД.
При определяне размера на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди съдът е преценил получените увреждания: сътресение на мозъка, счупване на голямопищялна кост в горния й край и счупване на короната на един зъб, продължителността на лечебния и възстановителен период и свързаните с него болки и страдания, както и остатъчното явление, изразяващо се в болките, които изпитва детето в лявата колянна става. Прието е, че размерът на обезщетението, което съответства на критериите за справедливост наложени в обществото ни, отчитайки и възрастта на пострадалия, както и съдебната практика, е 25 000 лева. С оглед на този извод, присъденото от първата инстанция обезщетение е завишено от 6 000 лв. на 25 000 лв., а за разликата над 25 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв. е потвърдено охвърлителното първоинстанционно решение.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото в обжалваната отхвърлителна част.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД е значим за изхода на делото, но не е налице никоя от поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Преди всичко, преценката на решаващия състав относно конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, е израз на възложената на въззивната инстанция правораздавателна компетентност за произнасяне по съществото на спора. В случая, съобразно своите правомощия съдът е извършил цялостна преценка на доказателствения материал по делото, а от друга страна липсват данни за отклонение от общите критерии при прилагане на законоустановения принцип за справедливост, съгласно приложимото ППВС № 4 от 1968 г.
Като недоказано следва да се прецени твърдението на касатора за отклонение от практиката на ВКС, създадена при действието на новия ГПК. Изразеното в решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ІІ т.о. становище за детерминиране на критерия за справедливост и от съществуващата в страната конюнктура, и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество, не е отречено от въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение. Независимо, че в съобразителната част към решението да не са изложени подробни мотиви, решаващият състав на САС е отчел момента на настъпване на вредите, което безспорно включва и посочения в цитираната задължителна практика критерий по приложение на чл.52 ЗЗД.
Що се отнася до непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, касаторът не се позовава на конкретна съдебна практика.
Не може да бъде споделено и алтернативно поддържаното от касатора допълнително основание, а именно, че произнасянето на ВКС по посочения правен въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не става въпрос за неясни разпоредби, което да налага тълкуването им, налице е и задължителна съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД и липсва основание да се приеме, че се налага даването на нови правни разрешения по приложение на материалния закон, или изоставяне на вече дадени разрешения.
Останалите доводи в касационната жалба са относими към основанията за касационно обжалване и е недопустимо да се преценяват в настоящото производство по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. В този смисъл е и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съгласно което правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция са предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по селекция на касационните жалби.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 721 от 09.05.2012 г. по гр.д.№ 459/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, седми състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: