О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 637
София, 08.06.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5217 по описа за 2016 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. Х. Р., действащ със съгласието на майка си И. А. М., чрез адв. Д. А. С., срещу въззивно решение № 787/31.05.2016 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 356/2016 г. в частта, с която искът на Е. К. Р. по чл. 87, ал. 3 ЗЗД срещу К. Х. Р., действащ със съгласието на майка си И. М., е уважен до размера на ? ид.м. от прехвърлените имоти с нот. акт № **/1996 г. и нот. акт № **/1996 г., а насрещният иск на К. Х. Р., действащ със съгласието на майка си И. М. против Е. К. Р. за трансформация на задължението за гледане и издръжка на Е. Р. по договорите, оформени в горните нотариални актове, в парично, е отхвърлен, както и в частта относно съдебноделоводните разноски и срещу „решение“ № 1231/05.10.2016 г.
Касаторът излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлен иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и уважен този за трансформация на задължението за издръжка и гледане по договора в парично.
Насрещните страни Е. Р. и М. Р., чрез адв. Н. А., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са искове от Е. Р. и дъщеря й М. П. Р. – Р. против К. Х. Р., действащ със съгласието на майка си И. А. М. за разваляне до размер на 4/6 ид.ч. за първата ищца и до размер на 1/6 ид.ч. за втората ищца, сключените на 25.07.1996г. и оформени с нотариален акт № ** т.**, дело № 11361/1996г. и нотариален акт № **, т.**, дело № 11363/1996г., договори, с които Е. Р. и съпругът й П. Р. са прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане на сина си Х. П. Р., недвижими имоти находящи се в [населено място] и [населено място].
В срока по чл.211 от ГПК е предявен от ответника насрещен иск за трансформиране на задължението за издръжка и гледане по договорите в парично.
Като необжалвано, решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила в частта, с която са отхвърлени предявените от М. П. Р. – Р. искове по чл.87,ал.3 от ЗЗД за разваляне на алеаторните договори до размер на 1/6 ид.ч. от недвижимите имоти.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд в обжалваната част, е развалил договорите до размера на ? ид.ч. по отношение на ищцата Е. Р. и е отхвърлил иска за разликата до 4/6 ид.ч. като погасен по давност. Отхвърлил е и насрещния иск за трансформация на непаричното задължение в парично по алеаторните договори.
За да постанови този резултат, съдът е приел за установено, че на 25.07.1996г. Е. Р. и съпругът й са прехвърлили на своя син Х. Р. собствеността на притежаваните от тях при режим на СИО недвижими имоти, подробно описани в двата нотариални акта, срещу задължение за издръжка и гледане. Прехвърлителят П. Р. е починал на 24.03.2006г., а искът поради неизпълнение по отношение на него е предявен от преживялата съпруга на 29.01.2014г., след изтичане на 5-годишната погасителна давност и с оглед направеното своевременно възражение от ответника, искът в тази част за разваляне на договора, е отхвърлен като погасен по давност. В тази част въззивното решение е влязло в сила.
Съдът, като e анализирал съдържанието на договорите и е тълкувал по правилата на цл. 20 ЗЗД волята на съконтрахентите, е приел, чеза престацията на приобретателя – „срещу задължение да гледа и издържа родителите си до края на живота им“, доколкото липсват и изрични уговорки, следва да се приеме типично разбиране за гледането и издръжката, което е утвърдено в живота: установяване на общ живот (в едно домакинство, но при желание на прехвърлителите), задоволяването на нуждите на прехвърлителите от приобретателя. Съдът, също така изяснил, че изпълнението на тези задължения налага ежедневно, постоянно и адекватно изпълнение съобразно тяхната специфика. Изключение от тази неотменимост на поетите задължения на приобретателите е налице при неоказване на необходимото съдействие от кредитора-прехвърлител на имота, но в последния случай е нужно да се предприемат действия по обезпечаване на издръжка и за трансформация на задълженията от натурални в парични. Съдът установил, че при сключването на договорите прехвърлителите са били възрастни хора, съответно на 73 г. и 63 г., а според приетата по делото епикриза Е. Р., освен от сърдечна недостатъчност, за което заболяване е била лекувана в болничното заведение, е страдала и от съпъстващи заболявания: диабетна ретинопатия, катаракта, невритис нерви акустици – практическа глухота, с прекаран преди 4 години мозъчен инсулт. Съдът приел, че изпълнение по договора от страна на приобретателя не е имало. Страните не са живели съвместно, а приобретателят лично или чрез трети лица не е полагал грижи за прехвърлителите. Съдът е посочил, че спорадичните посещения на родителите, телефонните разговори с тях, еднократно придружаване до болнично заведение на прехвърлителката, не са доставяне на дължимия по договора резултат от приобретателя. Съдът е изяснил, че дори длъжникът да е бил в обективна невъзможност да престира натурална грижа и издръжка, защото е живеел и работил другаде, а след това и сам е заболял, то това не го освобождава от отговорност, като е можел да престира чрез трети лица. Не е установено той дори да е попдомагал поне финансово праводателите. Освено това, съдът установил, че Е. Р. не е била в състояние да се обслужва сама, имала е нужда от помощ и грижи, не е виждала и чувала добре. След смъртта на приобретателя, неговият наследник също не е изпълнявал задълженията по договора, което е продължило и по време на исковия процес. Съдът е посочил, че кредиторът Р. не е била в забава, но и липсва искане преди подаване на насрещната искова молба за трансформация на неимущественото задължение в парично. Съдът посочил, че изпратената чрез пощенски запис до прехвърлителката на 10.11.2014г. сума от 100 лв., в хода на съдебното производство , не заличава неизпълнението.
С решение № 1231/05.10.2016 г., на осн. чл. 247, ал. 1 ГПК въззивният съд „допуснал поправка на очевидна фактическа грешка“ на горното решение, като го „допълнил“: след влизане в сила на решението, делото да се изпрати на Пловдивския районен съд за произнасяне по направеното във въззивната жалба искане по чл. 248 ГПК.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението към касационната жалба се твърди, че следващите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика, евентуално съществува противоречива съдебна практика, евентуално съществува необходимост от разрешаването на правните въпроси с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Въпросите са: кога приобретателят по договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот срещу гледане и издръжка е длъжен да живее заедно с прехвърлителите в едно жилище, за да изпълнява договорните си задължения точно и добросъвестно и, ако приобретателят трайно работи в населено място, различно от местожителството на прехвърлителите, то следва ли, че волята на страните е той да престира задълженията си в извънработно време, докато не настъпи промяна в здравословното състояние на прехвърлителите, налагаща промяна в начина на престиране на приобретателя.
Въпросите са зададени с оглед оплакването в касационната жалба, че въззивният съд необосновано и в противоречие със закона е приел, че изпълнението на сключения между страните договор изисква съвместно живеене на прехвърлителите и приобретателя, в едно домакинство, което не е вярно. Съдът е посочил, че подобно задължение не се следва от вида на договора, ако не е изрично уговорено; при необходимост, с оглед състоянието на прехвърлителите и нуждите им, точното изпълнение налага съвместно живеене или осигуряване чрез трети лица на постоянно обгрижване и помощ. Относно сключения между страните договор, съдът е приел, че уговорка за съвместно живеене няма, здравословното състояние на Е. Р. е наложило необходимост от постоянна помощ за обслужване, но такава не е била осигурена приборетателя – било лично, било чрез трето лице. В този смисъл не се установява противоречие с посоченото решение по чл. 290 ГПК – № 82/05.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г. на ВКС, IV г.о. Не се установява и противоречива съдебна практика с решение № 53/20.07.2009 г. по гр.д. № 2018/2008 г. на РС – Русе, решение № 1496/08.11.2012 г. по в.гр.д. № 2081/2011 г. на ОС – Пловдив. Нещо повече, дори такава да съществува, наличието на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, от. 1 ГПК, е разрешила противоречието в тълкуването и поради това, необходимо е въззивното решение да е съобразено именно с нея. Освен посоченото решение на ВКС, съществува многобройна и непротиворечива практика по чл. 290 ГПК в същия смисъл, като не са налице основания за изоставянето й. Сам касаторът и не сочи причини, поради които счита, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – цитирането на текста на разпоредбата не съставлява обосновка за необходимостта от разрешаване на правния въпрос с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Въпросът кога възниква правото на приобретателя по алеаторния договор да поиска трансформиране на задължение за издръжка и гледане в паричното му изражение не е разрешен в противоречие с решение № 439/22.12.2011 г. на ВКС, III г.о., в което е посочено, че само неоправдано неприемане от кредитора на изпълнението на договора, предложен от длъжника, е основание за трансформиране на натуралното задължение в парично, като длъжникът е длъжен своевременно да поиска това. В случая съдът е установил, че липсва изобщо предлагане на изпълнение от длъжника,което трябва да е ежедневно, нито има твърдения, а и доказателства за отказ от кредитора да получава престации.
Въпросът кога изпратените пари от приобретателя на прехвърлителя за месечна издръжка на последния се считат за достатъчни с оглед нуждите на прехвърлителя, е неотносим, защото по делото е установено, а и няма спор, че има еднократно престиране в размер на 100 лв., и то в хода на процеса. Освен това, както стана ясно, при липса на каквото и основание за трансформация на задължението в парично.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
„Решение“ № 1231/05.10.2016 г. е по съществото си определение по чл. 118, ал. 2 ГПК – сезираният съд е намерил, че компетентен по искането, е първостепенния Пловдивски районен съд. Жалбата срещу него е по чл. 121 ГПК, по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, като компетентен да се произнесе е ВКС, доколкото касае съдебноделоводните разноски.
Въззивният съд правилно е квалифицирал оплакването във въззивната жалба за неточно определен от първоинстанционния съд размер на дължимите от него съдебноделоводни разноски, като молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, по която компетентен да се произнесе e съдът, за който се твърди, че е допуснал грешка. Друг е въпросът, че произнасянето по чл. 248, ал. 1 ГПК предхожда разглеждането на въззивната жалба, а не както е постановил ПОС, и няма как да е след влизане в сила на въззивното решение (ако с него или с решение на касационна инстанция материалноправният спор бъде пререшен, тогава и отговорността за разноските, включително за първа инстанция, ще бъде променена; така би могло да се стигне до хипотеза, в която първата инстанция да проверява дали правилно е определила размера на присъдените на една страна съдебноделоводни разноски, след като с крайното решение същата страна вече изобщо няма право на такива). Предвид изхода по материалноправния спора обаче, в конкретния случай, допуснатото от въззивния съд нарушение няма да се отрази върху резултата относно размера на дължимите от К. Р. съдебноделоводните разноски в първа инстанция. В касационната жалба и сам касаторът иска делото да бъде пратено в районния съд за произнасяне по чл. 248, ал. 1 ГПК. Като краен резултат, съдебният акт следва да бъде потвърден
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в настоящата инстанция съдебни разноски – 500 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 787/31.05.2016 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 356/2016 г. в частта, с която искът на Е. К. Р. по чл. 87, ал. 3 ЗЗД срещу К. Х. Р., действащ със съгласието на майка си И. М., е уважен до размера на ? ид.м. от прехвърлените имоти с нот. акт № **/1996 г. и нот. акт № **/1996 г., а насрещният иск на К. Х. Р., действащ със съгласието на майка си И. М. против Е. К. Р. за трансформация на задължението за гледане и издръжка на Е. Р. по договорите, оформени в горните нотариални актове, в парично, е отхвърлен, както и в частта относно съдебноделоводните разноски.
ПОТВЪРЖДАВА „решение“ № 1231/05.10.2016 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 356/2016 г.
ОСЪЖДА К. Х. Р., действащ със съгласието на майка си И. А. М., да заплати на Е. К. Р. сумата в размер на 500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. ГПК направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: