4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 651
София, 12.07.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седми юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1127 по описа за 2018 г., взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. С. А., чрез адв. Н. Ш. от САК, срещу въззивно решение № 242/11.12.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр. д. № 443/2017 г. в частта, с която искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД е уважен в размер на 4000 лв., ведно с компенсаторна лихва, считано от 20.05.2013 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводни разноски.
Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 45 и чл. 51 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.
Насрещната страна не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Пловдивският апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, е осъдил Е. С. А. да заплати на Ж. С. М. сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, притеснения, тревожност и срам, настъпили в резултат на престъпление по чл. 151, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, което не съставлява такова по чл. 152 НК, за което деяние е образувано наказателно дело от общ характер, приключило с присъда от 29.09.2014 г., изменена с решение от 14.12.2015 г. на Пловдивския окръжен съд, с което Е. С. А. е признат за виновен в това, че през месец август 2012 г. при условията на продължавано престъпление се е съвкупил с лице, ненавършило 14-годишна възраст – Ж. С. М.. Съдът присъдил и компенсаторна лихва, считано от 20.05.2013 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводни разноски съразмерно уважената част от иска.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: какви са предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по иск по чл. 45 ЗЗД; необходимо ли е да бъде изследвана причинно-следствената връзка между действията на ответника и претендираните за обезщетяване от ищцата неимуществени вреди; трябва ли да се изложат мотиви, които да обосноват направения решаващ извод, въз основа на който е прието, че неимуществените вреди, настъпили шест месеца след извършването от ответника на противоправното деяние, са резултат на това негово поведение, респективно да направи обоснована преценка на установената по делото фактическа страна на спора, вследствие на която да бъде даден еднозначен отговор, дали настъпването на твърдените от ищцата вреди е в резултат на противоправното поведение на ответника и защо се приема, че тези вреди са се проявили за пръв път шест месеца след извършването му; за прилагането на института на съпричиняването по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД: налице ли е съпричиняване, ако по делото е установено, че противоправното деяние, посочено като основание на исковите претенции, е осъществено със съгласието на пострадалата, следва ли да се приеме, че е налице съпричиняване, поради това, че родителите, като упражняващи надзор върху малолетното дете, не са осъществили такъв и ако се приеме, че са налице предпоставките по чл. 45 ЗЗД, рефлектира ли това тяхно поведение върху размера на обезщетението, което следва да бъде заплатено от ответника за причинените от него неимуществени вреди.
Поддържа се противоречие със съдебна практика на ВС и ВКС, както следва: Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, Постановление № 17 от 1963 г. на Пленума на ВС, решение № 441/08.06.2010 г. по гр.д. № 1459/2009 г. на III г.о. на ВКС, решение № 508/18.06.2010 г. по гр.д. № 1411/2009 г. на III г.о. ГО на ВКС, решение № 271/15.10.2013 г. по гр.д. № 1403/2012 г. на IV г.о. на ВКС.
Не се установява противоречие между постановеното от въззивния съд и посочената съдебна практика по поставените правни въпроси. В съответствие с нея и при точно приложение на материалния закон съдът е тълкувал чл. 45 и чл. 51 ЗЗД; в съответствие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е обсъдил относимите доказателства, доводи и възражения на страните, направил е фактически и правни изводи, като е изложил мотиви. Фактическият състав на деликта изисква кумулативното наличие на следните условия: извършване на деяние (действие или бездействие) от ответника, противоправност на същото, причиняване на увреждане (имуществено и/или неимуществено) на ищеца, причинна връзка между деянието и увреждането, вина на дееца. Съдът е установил наличие на всички условия от правната норма за ангажиране отговорността на ответника. Обезщетението за неимуществени вреди обхваща негативните чувства и нематериални увреждания на пострадалия към момента на причиняване на вредата, така и след това, вкл. и бъдещите, щом със сигурност ще настъпят. Съдът е изложил мотиви относно своите фактически и правни изводи, вкл. относно увреждането на ищцата и причинната връзка между него и деянието, извършено от ответника. С помощта на съдебна експертиза, анализирана ведно с останалите доказателства, съдът установил, че в резултат на престъплението, за което Е. А. е осъден с влязла в сила присъда, пострадалата е изпитала притеснение, тревожност и срам, вербализирани към и след ноември 2012 г., които са очаквани с оглед ниската възраст и демоннстрираната личностова, социална и сексуална незрялост. Предвид характера на престъпното деяние, съгласието на малолетното дете за осъществяване на полов контакт е правно невалидно, като в случая съдът е изяснил, че съгласието на малолетната е формирано с оглед дадени обещания от по-възрастния мъж, като тя не е могла и реално да прецени случващото се. Обстоятелствата, при които е извършено деянието, ведно с всички останали обстоятелства, имащи отношение към чл. 52 ЗЗД, са взети предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Евентуалното съпричиняване на увреждането от трети лица, каквото твърдение има спрямо родителите на ищцата, няма отношение към хипотезата на чл. 51 ЗЗД, нито за размера на обезщетението, дължимо на пострадалото лице.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 242/11.12.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по в. гр. д. № 443/2017 г. в частта, с която искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД е уважен в размер на 4000 лв., ведно с компенсаторна лихва, считано от 20.05.2013 г. до окончателното изплащане, както и съдебноделоводни разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: